С времето човек оглушава. Обикновено първо почва да не чува гласовете, дето се повтарят. А причината е проста — женските въпроси са по-остри и по-чести. С времето любовта намалява и като ти почне да “мрънка” нещо, ти вече не го улавяш, спокойно си живееш и дори не те ядосва. Ей какво нещо е еволюцията… не че е напредък, ама поне минаваш по-леко!

С годините мъжът ти почва да се дразни — първо от супата, после от жена си… а накрая и от правителството: все едно само то си върши работата, без да ти пука!

С жена ми вчера ровихме в гардероба и попаднахме на старите сватбени дрехи.
На мен ми намериха костюма… но не съм ли аз – забравил съм обувките.
А при нея? Намерила си е роклята… и цялата ми заплата.

С жена ми вчера се разровихме в гардероба и си намерихме старите сватбени дрехи.
Аз си вадя риза — уж “като време оно”… а тя си намира обувките.
Радвам се: “Ей, значи още ме пазят!”
Тя: “Не, бе… чорапите са в другия шкаф — да не се омешаме пак!”

С жена ми решихме да си говорим с морзова азбука. Тя влезе да се къпе, а аз до терморегулатора на проточния бойлер — да давам “точки” и “тирета”.
Тя отвътре:

Аз:

С жена ми решихме, че няма да имаме деца… Мислим да им го съобщим след вечеря — като им видят сериозните физиономии, ще е ясно, че решението е необратимо.

С жена ми решихме, че повече няма да имаме деца — и сега репетираме новината пред огледалото.
Първо й казвам: „Скъпа, имаме решение!“
Тя ми отвръща: „Да, да… само не ми го поднасяй като новогодишна изненада — че после цяла година ще мисят вярата в бонбоните.“

С жена ми се разбираме с поглед и половин дума. Само й хвърлям поглед и казвам:

Тя ми отвръща с усмивка, веднага ме хваща за ръка и ме води в кухнята…
и почваме да точим тестото за баница.

С жена ми ще се развеждаме. Причината — различни виждания. Тя настоява, че съм виновен, защото не признавал навреме, че била богиня… а аз просто не можах да я убедя, че ако е богиня, поне да си оправи сам сапуна в банята.

С жена се живее много лесно! Направиш някоя глупост — тя се разсърди, ти се извиниш. Тя направи някоя глупост — ти се разсърдиш, тя ти се извини… и така, докато се изкефирате и накрая пак вие сте виновен, че не е било “по вашия начин”!

С моя се разбрахме така: Един ден аз съм на пазар — един ден ти! Така си и живеем. Един ден готвя, един ден ми се кара — ама който готви, накрая пак чисти.

С мъжа ми отидохме на класна среща. Той през цялото време зяпаше една жена, която като че ли не разбираше от край – наливаше се и наливаше. Аз го попитах:

С мъжа ми пак чакаме дете… ама този път не през деня — през нощта чакаме да се върне той от дискотеката, че да има кой да “продължи линията”!

С мъжа ми се разбрахме — аз купувам, той носи.
А сега вече си падаме по график: един ден аз ям, един ден той пазарува… за храна.

С мъжа ми сме с еднакъв вкус към възхищението:
Аз твърдя, че съм най-добрата, а той твърди, че съм най-добрата.
И така… и двамата живеем в заблуда — но с комфорт.

С приятелката ми сме идеалната двойка — тя драматизира, аз си трая. Така че тя да си разтовари напрежението, а аз да съм спокоен… като статистика.

С тях всичко беше като по учебник — любов, романтика и „живели дълго и щастливо“.
Само че накрая се срещнаха… и се оказа, че единият се запознал с другия само на сватбената снимка.

С. Моъм:

САМО ЗА ФЕНОВЕ НА МАН ЮНАЙТЕД
Дъждовна есенна вечер. Олд Трафорд, мокър като настроението. На терена е Манчестър Юнайтед, най-великият отбор, дето и дъждът му свети — ама тоя път не свети на топката, а на таблото: 0:5.
Първо полувреме свършва, всички към съблекалнята — влачат се като след загубен зъболекарски чек. Влиза Сър Алекс, пред него — Таиби, а след него — президентът на клуба. Сър Алекс стъпва, сякаш с обувките си брои пропуснатите положения, и оставя тежка кутия на земята — точно пред всички.
Президентът преброява загубите и вижда в главата си: празни магазини, празни трибини, празен живот. Сър Алекс пък гледа отбора така, че и топките се свиват.
Йорк и Коул — бледи като знамена без вятър. Сколс — поти се, все едно му е забранили дишането. Бекъм започва да подсмърча, все едно носи гръмки реклами, но в ума му вече е “край”.
А Таиби? Таиби стои в далечния край на съблекалнята. Невъзмутим. Като че ли не е 0:5, а 5:0 за тях — и то срещу чийтъри.
Сър Алекс отваря кутията с удар, подхваща нещо от вътре и пред всички се показват… стъклени бутилки “Спрайт”, подредени сред лед.
Йорк отваря уста:

Сър Алекс:

Навежда се и без излишно движение хвърля бутилка право към Йорк.

Бутилката “Спрайт” удря и Йорк се свлича. Пада по пейката като счупено знаме.

Втората бутилка намира Коул. И той започва да говори за несправедливост, за нерви, за “вие знаете ли колко е трудно” — все едно сме на интервю, не на разбор. Свлича се до Йорк.
Третата бутилка “Спрайт” попада на Сколс. Пол се извива от болка, изпъва се и се просва върху отбора, все едно ги брои за шефската сметка.

Бекъм се дави от страх, опитва да обясни нещо, но Ферги вече е вдигнал бутилка срещу него.

Дейвид опитва да спори. Отваря уста за “господин треньор, аз—” и точно тогава бутилка “Спрайт” му ляга в устата. Той изплюва няколко зъба като “гарантирано” и пада към стената, мислейки си:
“Сигурно и Виктория ще каже, че това е недопустимо… и че Оуен—”

Кийн решава да се прави на герой:

Кийн прави крачка назад — и в този момент бутилката тръгва към него.
Само че той се измъква. Снарядът вместо него удря Силвестре. Младежът отлитва в другия край на съблекалнята и остава да лежи там, все едно “Спрайт” е газ от официален климатик.

И отново изважда от кутията двулитрова бутилка “Спрайт”, която в този момент вече не е напитка, а наказателна мярка.
Кийн хуква към вратата. Президентът се отдръпва. Не защото знае какво става, а защото не иска да е свидетел.
Сър Алекс хвърля последната бутилка. Тя удря Кийн в тила. Кийн излита като пропусната топка и се залепва за вратата, все едно дверната дръжка е направена от мед и срам.

Тримата “невинни” (братя Невил, естествено) се прегръщат и започват да се молят, Йорк и Коул се събират като пъзел, Сколс едва се държи, а Яп Стам още си мисли, че ако се престори на камък, ще мине.
По време на разбор “камъкът” преглъща напитката на третия път — и пада.
Като свършва гневът, Сър Алекс се обръща бавно към Таиби в далечния ъгъл на съблекалнята. Таиби стои. Чака. Като шегаджия, който знае, че в футбола винаги има продължение… и винаги е на негова цена.
Ферги подхвърля последната бутилка “Спрайт” към Таиби.
Масимо (вратарят) се разтяга широко, готов да я хване… и тогава тя минава покрай него, удря Ферги по ръката и се разбива в краката му.
Новият любим костюм на сър Алекс става “течаща лимонада”. Той пребледнява още повече, затваря очи и като че ли всеки момент ще припадне.

И съблекалнята най-после разбира какво е истинският резултат — не 0:5, а 5:0 от смях… върху всички останали.

СКЪПИ МИ СЕЛСКИ, СИНКО,
Пиша ти бавно, защото знам, че не можеш да четеш бързо. Освен това вече не сме там, дето бяхме, като ти избяга от дома ни. Баща ти прочете в някой вестник, че човек най-много неприятности намира в радиус от около трийсет километра от мястото, дето се чувства “в свои води”, та реши да ни премести далечко.
Няма как да ти пратя адреса, понеже последното семейство, дето живя тук, взе номерата на къщата със себе си. За да не им се води, че са на същото място — знаеш как са хората: ако минат пак на същия адрес, съдбата ги намира и почва пак оттам.
Мястото е хубаво — има двор, има гараж, и даже има печка. Само че не се знае дали топли както трябва. Миналата седмица ти пуснах един чувал с вълна да “опитаме” — затворих капака, дръпнах лостчето и… оттогава се чува само как вълната си мечтае там вътре. А и нямаме време да проверяваме.
Времето тук е “нормално”. Валя два пъти — първия път за три дни, втория път за четири. Всеки ден някой казва “ще се оправи”, ама то и не е ясно от какво точно.
За онова палто, което искаш да ти пращаме: чичо ти Гошо каза, че ако го пратим с копчетата, ще е прекалено тежко за колет, та му ги отрязахме. Сложихме ги в джобовете, да не се изгубят. Само че като отрязват, винаги нещо се изгубва — например ние.
Миналия ден Муньо си заключи ключовете вътре в колата. Стегнахме се всички да го чакаме да го отключи… и то цели два часа. Не че ни се щеше, но поне успя да изкара колата, а с нея и нас — оказа се, че и тримата бяхме “вътре” по човешки начин.
Тази сутрин сестра ти роди бебенце. Само че още не знам какво е — дали е леля или чичо — то беше много заето да прилича на брат ти и не взе да се представи официално. Обаче прилича… да, прилича.
Вуйчо ти Крум миналата седмица падна в казана за ракия. Някакви хора се опитаха да го измъкнат, но той първо отбил нападението им, после — както си е по местните закони — се удавил. След това го кремирахме. Горя три дни. Краката му още тлеят, та ги пазим да не станат “самостоятелни”.
И трима от твоите приятели паднаха от моста преди няколко дни, докато се возели в самосвал. Мишо карал самосвала, отворил прозореца и… си изплувал. Другите двама не успели да свалят задната преграда и се удавили. Казаха, че било “моментно”.
Няма повече какво да ти кажа, синко. Нищо изключително не се е случвало тук — само дето всеки път, като помислиш, че вече няма какво да стане… става.
С обич,
Мама