Мъжът трябва да се „възпитава“ до 50 години. После вече започва модата—взимаш нов морал и го учиш отначало: пак от същото, ама по нова програма!

Мъжът цял живот ѝ повтаря, че трябва да се опитва да го „разбира“. Най-накрая след 25 години тя въздъхва, поглежда го и казва:

И добавя:

Мъжът чете вестник.
Съпругата:

Тъщата се обажда по телефона:

Мъжът ѝ беше като електрически удължител без включване — все го държеше под ръка, ама никога не свършваше работа… и пак го „спасяваше“ с надежда.

Мъжът – след всичко, доволен:

Жена му:

Мъжът, за да вземе една жена, е способен на всякакви хитрости… Може да го победи само жена, която е решила да го вкара в живота си — още преди да го вкара в леглото.

Мъжът, който си признава, че е сгрешил, е умен.
А мъжът, който си признава, че е прав — вече има жена.

Мъжът, след като хапна шопска салата, пържоли и добави още един десерт, отпусна с доволна въздишка и рече на жена си:

Мъжът:

Жената:

Мъжът:

Жената:

Мъжът:

Жената:

Мъжът:

Жената:

Мъжът:

Жената:

Мъжът:

Мъжът:

Жената:

Мъжът:

Жената:

Мъжът:

Жената:

Мъжът:

Жената:

Мъжът:

Мълчанието е злато — докато децата не влязат в стаята. Тогава вече не е злато… а доказателство.

Мюлер:

НЕЙНИЯТ ДНЕВНИК:
Днес мъжът ми се държи някак странно. Трябваше да вечеряме в ресторант, но аз закъснях, защото пазарувах с приятелки в МОЛ-а. Очаквах да ми се скара… ама той само ме погледна и каза: „Нищо.“
Опитах се да го разпитам, но той все сменяше темата и не искаше да говорим за „това“. По пътя към вкъщи му казах, че го обичам, а той само се усмихна и мълчаливо си гледаше пътя, все едно аз съм паркомер, а не жена му.
Вкъщи пуснахме телевизия, но нито дума. Аз се чудех какво съм направила грешно и защо е обидил… така и не схванах.
Легнах да спя. След 20 минути дойде и той. Не ме прегърна, не ми каза „лека нощ“, просто си легна и се обърна на другата страна. Като заспа, аз заплаках… и най-накрая реших: „Това е от пазаруването.“
НЕГОВИЯТ ДНЕВНИК:
Има някакъв шум в турбото и не мога да разбера от какво е…

НЕЙНИЯТ ДНЕВНИК:

Аз обаче закъснях — ходих по магазините в мола с приятелки. Очаквах да се ядоса, но нищо не каза… дори не успях да го заговоря, защото той веднага ме спаси с две думи: „Добре.“
Опитах се да разбера какво има — дали съм направила нещо не така — но той само махна с ръка и каза, че не си заслужава да се говори за това.
По пътя към вкъщи му казах, че го обичам. Той се усмихна, не отговори и продължи съсредоточено да слуша… турбото.
У дома гледахме телевизия, но той все пак се навираше в един и същи въпрос: „Има ли пак шум… от турбото?“
Отидох да спя. След 15 минути дойде и… не беше мил с мен. Нито ме прегърна.
Като заспа, аз заплаках… Не разбирам какво направих!
И накрая — когато си помислих, че вече всичко се е изяснило — видях листа му:
НЕГОВИЯТ ДНЕВНИК:

На 12 години лъжеш мама, че те боли коремът, за да не ходиш на училище.
На 40 години лъжеш майка си, че ти е нищо… пак да не те пускат да работиш.