Между Брежнев и Горбачов имало среща на високо равнище. От дума на дума се скарали кой народ е по-верен на традициите. Брежнев викал:

А Горбачов отсекъл:

Накрая Горбачов предложил:

Брежнев тръгнал към Москва с тетрадка и започнала проверка като на филм—съобщения, забележки, писма… Издекламирал десетки страници, но ръката му от умисъл започнала да трепери. Хората само се усмихвали и казвали:

Пиян човек—нямаше. Накрая Брежнев се отказал:

Тогава Брежнев подвикнал Горбачов:

Горбачов пристигнал в Америка с решителност, обикалял офисите, гледал, дебнел… и вдигал вежди все по-високо. Но уви—нямаше нито един, който да си губи времето! Всичките на компютри, по телефони, с календари, с планове—точни като часовник. Горбачов цял ден се мъчил, докато му отмалявали краката, а пияни—пардон, „губещи време“—никакви.
Към вечерта, отчаян, Горбачов се шмугнал по тесните улички и влязъл в една малка кръчма, задушена от цигарен дим. И какво да види… Всички шумни, разпрани, червени от усмивки и смях—никой не работи, никой не мисли за планове.
Той се зарадвал, влязъл като буря и започнал да съставя „наказателни“ протоколи… Излязъл доволен, с гръм и трясък—като че ли си е свършил работата.
А на другия ден всички световни медии излязоха с огромно заглавие:
„Неизвестен терорист изтрепа руското консулство… на опашка!“

Между двама наркомани:

Между другото, нищо лошо не искам да кажа, но познавам много дългогодишни пушачи и нито един… който да е започнал да пуши след като е станал здравословен веган.

Между ирландци:

Между пияници:

Между пияници:

Между пияници:

Между пияници:

Между пияници:

Между пияници:

Между пияници:

Между приятели купонясвали заедно:

Между приятели:

Между приятели:

Между приятели:

Междуградски автобус от точка А до точка Б.
Един човек с торбички под очите се настанява и се приближава до шофьора:

Шофьорът:

Човекът:

Меню за изхвърляне в „Черешката на тортата:“

И понеже темата ми е тежка като последната чаша на масата, решавам да действам смело. Ето менюто, което ще поднеса… на свой риск:
Стартер — салата „Лукс от промоционалния кош“: салатни домати от най-близкия магазин, твърди като честна присъда, нарязани на едро, щедро полети със „здравословното“ олио от онази реклама, дето обещава вечна енергия, и отгоре — сирене „Сирене, ама на кубчета“, което се къса само при по-остър поглед.
Разядка — русенска домашна магия: намачкан праз (да, намачкан — да стане по-възпитано), две лъжи майонеза „Краси“ за дух и половин чесън на „приблизително“, защото в домакинството няма точност — има традиции и нерви.
Основно — „Гювечът, който не знае кога да спре“:
бахур соте с качамак, отстрани — чипс от препържени свински ушички (хрупкаво като аргумент), и гарнитура от варени на пара „кракчета от младо агънце“, обляни с марината от горчица, уиски „Блек рам“ и люти чушки, а за финес — прахче канела, което всички знаем, че не е канела… но така и не питаш защо.
Десерт — ефирност с характер:
шоколадов мус с разтопен локум, суфле с пълнеж от бонбонки „Карамел Му“, малко ром „Атлантик“ за настроение и коричка от стрити вафли „Боровец“, която пука така, както пука и самочувствието на домакина, когато някой каже: „Супер е… ама малко тежко.“
За изненада на гостите:
танц със саби, но не от филм — от практика. Двамата ми помощници са Гошо Пастървата и Сандо Светкавицата — известни в квартала като „приятелски настроени стихийни бедствия“. Първо сабите, после народната мъдрост: изпявам песен на Роси Кирилова на фалцет, докато бормашината Акита свири ритъма — ударно, пробивно и с финално „бум“, който събира всички на едно място.
И така — менюто е готово.
Мисля, че това няма да е последната вечеря на Титаник…
но за гостите ми не съм сигурен дали няма да е последната вечеря в живота им — просто защото, ако оцелеят… ще трябва да участват пак.

Металяга се прибира дроб пиян… майка му, притеснена го пита:

Металягата с промит поглед, и гледащ с едното око, казва:

Метро. В купето влиза човек с един такъв тежък куфар, че стъпките му се чуват чак в другата спирка.

Стават петима, шестима, седем… хващат куфара и го вдигат горе на багажника. След това всички се свръщат и започват да го гледат, все едно куфарът всеки момент ще им проговори. Минат три-четири минути и един тип не издържа:

Човекът се усмихва:

Всички се споглеждат тъпо, ама нито едно “какво, бе” не излиза, защото… все пак е метро. След малко пак се осмелява същият:

Човекът се успокоява, отива към вагон-кафето да си вземе бира.
И в този момент — като по команда! Всички скакват, грабват куфара долу, отварят… и какво виждат?!
Един… най-обикновен касето-бръмбар!
От… ония малките!

Мила, тръгвам към кръчмата с приятели. Удряй ме сега с тигана, моля те, за да не се наложи да ме събуждат след това да си търся сметката.