Когато дядо се прибираше късно нощем, от него миришеше на ракия и на тайни — все едно баба вече е познала, че пак е паднал в мазето.

Когато една жена не пие наравно с теб, е направо коварно… Ти почваш да се смееш и да ѝ казваш колко я харесваш, а тя — кротко се усмихва и си мисли: „Ей сега, като пийнеш по-малко, ще стане каквото трябва.“

Когато животът ти поднесе домат, не го псувай—направи си салата… и после пак го псувaй, ама на вкус.

Когато ми дойдат гости, вадя буркана с вълшебна саламура и казвам: „Само за опит!“ — и изведнъж всички започват да подсмърчат като прасета… после търсят кой им е откраднал наденицата.

Когато остарея, искам да ми е като на филм: в кресло-люлка, с кубинска пура в уста и отлежало уиски в чашата, да се клатя бавно и самодоволно… А гледам с умиление как в двора ми тичат роби-внуци — работят като истински — коси, гребла, пренасят пясък… Само че това не са роби, а деца, дошли при любимия дядо през лятото.

Когато отворят кръчмите, задължително ще отида с преспиване — за да имам оправдание да не се връщам трезвен.

Когато погледнеш трезво на нещата, изведнъж ти става ясно, че са ти нужни очила… и още една ракия, за да ги видиш по-оптимистично.

Когато реша да заговоря някоя красива дама в бар, след една-две водки винаги се моля да не ме „върже“ — да откаже, да ме спре, да ме изгори с поглед и да си тръгне. Така поне печеля време…
Изпивам още 3-4.
А след петата господ ми е свидетел — вече не съм човек… просто съм „роман“ с крака и невероятно убедителни паузи.

Когато решиш да не решаваш, пак си взел решение — просто си избрал да отлагаш. И така, докато не “избереш”, всъщност вече си избрал… да чакаш, да мрънкаш и да закъсняваш!

Когато си в добра компания сред природата, с достатъчно бира и ракия, няма значение дали търсиш гъби или въртиш въдицата—важното е да не се цапаш, а после всички да се хвалят какво точно са „уловили“!

Когато си купувам уиски, винаги взимам и два килограма зехтин… щото да не си мислят хората, че ще си правя само коктейли. Някой да иска 37 литра зехтин, че да му се правят „уиски-салати“?

Когато си мно-о-о-го пиян, а приятелите ти са от онзи тип “майстори” с тример под ръка… резултатът е не “прическа”, ами направо „дизайн“ — като при дядо Коледа, само че в режим „авария“!

Когато ти се пие, а няма повод — взимаш обикновения църковен календар и си намираш: „А, днес е… Велико помирение!“ — и почваш да празнуваш.

Когато французинът извади третия чифт маратонки, англичанинът се престори на изгубена карта…

Когато хората ме питат откъде черпя сили да издържам на всички житейски трудности, аз им казвам: „От смеха.“
И не лъжа — само че смехът ми е… добре напоен.

Когато човек пие вода и змията не го закача—явно е решила, че е прекалено „сухо“ за нея.
Но щом пие ракия, нещата се обръщат: змията се настанява до него и цяла вечер не спира да му мрънка—като че ли и тя е дошла за мезе.

Когато човек се напие, организмът приема, че това е „последният ден на планетата“ и веднага се активира инстинктът за оцеляване: паника… и после — без да усети — да се размножава, все едно утре няма да има.

Когато човекът ходи на работа и змията го вижда, само го подминава — явно и тя има самоконтрол.
Когато обаче човекът реши да си пийне “за кураж”, змията не само го закача — направо го хваща за брадата, почва да му крещи, да го обижда на дребно и да му поставя условия: “Ако сега пуснеш още една, от утре почвам да те гоня!”

Кожухарят предава на клиента подплатеното палто и казва:

Кой как отива на гости?
Англичанинът — с достойнство.
Французинът — с парфюм и въздух за чар.
Руснакът — с буре водка в джоба.
Бай Ганьо — с мисълта: „Най-важното е гостите да не останат гладни… а аз да не остана с празни ръце.“
Кой как се връща от гости?
Англичанинът — с достойнство.
Французинът — с нова страст на букета.
Руснакът — на четири крака.
Бай Ганьо — с две торби, пълни до пръсване с ядене.
Кой какво си мисли?
Англичанинът:
„Дали не прекалих с любезностите?“
Французинът:
„Дали новата мацка ще ми свърши работа по-добре от старата?“
Руснакът:
„Тия хора ме гледаха странно… значи съм пил правилно. Само че трябваше още една водка — тогава поне щях да се върна на шест!“
Бай Ганьо:
„Пу! Да му е*а… аз какво направих?! Остана ми да си тръгна по-време, а то накрая само ядене — в мен, ядене — в торби! Абе, това не е на гости… това е лагер. И сега — като мълча — ме боли сърцето… щото още в чиниите има, а моите ръце вече са празни… е, почти!“