Пиянски
В началото на 2005 г., в раздела „Любими герои“ на вицовете, суперадмините на гювеча отвориха страница „поручик Голицин“. С удоволствие установих, че е адски популярна. После обаче забелязах един странен детайл: колкото и да се харчи името „Голицин“, много читатели все пак го приемат като чист продукт на народното творчество.
Ама не. Това име си има история — и то направо с традиции.
Поручик Голицин не е измислица, а нещо като квинтесенция на руската държавност от времето на онова „първо и последно“ изпитание, когато дворът се крепи на дисциплина, а дисциплината — на отчети. И въобще, храбро се е борил с французите съвсем истинският подполковник Сергей Голицин — човек с ордени, отличия и такава военна походка, че дори знамената ставали прави като го видели.
Родът Голицин е споменат за първи път още през 1200 и нещо, което вече не е виц, а направо родословна магия. Първият Голицин, който носел званието „поручик“, се казвал Андрей Петрович и бил изпратен с указ на Петър Велики да учи корабостроене в Италия. Казват, че като се върнал, дори корабите започнали да звучат по-командно — все едно всяка дъска му била „рапорт“.
И още: малко известен е фактът, че великият поет Александър Сергеевич Пушкин всъщност е праправнук на поручик Андрей Голицин. Така че ако ги нямаше Голицините, нямаше да има и „солнцето на руската поезия“. А пък Николай Голицин — далечен братовчед на поета — бил негов съученик в лицея. Двамата си разказвали вицове толкова настойчиво, че преподавателите започнали да ги пишат в тетрадките „за пример“.
Една забавна история пък разказваше самият Георгий Голицин — професор от Лондонския университет — как се промъкнал през руската граница, без да го бавят на митницата. Нищо магическо: просто… показал паспорта си.
Тук е важно да се разбере нещо: това изобщо не хвърля сянка върху митническите власти. Те, както казва поручик Голицин, „проявяват служебен подход много рядко — и само за водка“.