Бутилка ракия сваля напрежението от теб… и го прехвърля директно на първия, който каже: „Ама аз не пия!“

Българин в бар в Солун си поръчва бира. Барманът му я сервира и вади:

Българинът му дава 5 евро. Барманът пак:

Българинът го гледа учудено:

Барманът въздъхва и го удря на чист български:

Българинът се усмихва, пъха още 1 евро и казва:

Българин ентусиаст решил да си направи космически кораб. Събрал съседите пред блока, купил бира и им казал:

Българин оптимист при психолог:

Българин претърпява корабокрушение и попада на пустинен остров. Там намира очарователна млада французойка и я пита:

Българин претърпява корабокрушение и се озовава на пустинен остров. Там намира млада французойка и веднага я пита:

Българин. Едва се влачи по пустинята. Съкрушен, вдига очи към небето и казва:

Изведнъж небето се разтваря и пред него пада една огромна лопата. Отгоре се чува глас:

Копнал малко… и изпод пясъка се показала една печка за чай. Направил си чай, отпил, поотпуснал се и казал:

Гласът отгоре:

Отвърнал му лопатата, тя изчезнала, и той продължил.
След малко огладнял:

От небето пак — лопата. Същият глас:

Копнал, изровил цяла баница— цяла, топла, с късмет. Хапнал и казал:

Гласът:

Върнал я, щото „с Бог“… как да не.
След това го ударил навикът:

Отгоре пак пада лопатата:

Започнал да копае, копал час, копал два… след пет часа се спрял, задъхал се и казал:

Гласът отгоре:

Българинът, германецът и англичанинът отиват при свети Петър. Светецът им вдигнал богата трапеза и казал:

Германецът:

Светецът го върнал в Германия.
Англичанинът:

Светецът го пратил в Англия.
Дошло време на българина и свети Петър го гледа:

Българинът:

Българинът, когато е щастлив — яде и пие… а когато е тъжен — пие, та да не му се яде!

България е една такава екзотична страна — жените си лягат с главоболие вечер, а мъжете се събуждат сутрин и тичат по кафе… да си го докладват на шефа.

България!
Никъде по света не ядат толкова вкусно баница!
Никъде по света няма толкова красиви мъже — на всеки носа си има усмивка!

Българска работа… Правописните грешки са умишлени. Всяка прилика с действителни и обозрими в близкото бъдеще събития е случайна. (Надявам се.)
Министър-председателят на Циганария — Сабри Бейсиев — тежко се отпусна в креслото си. Беше задушна вечер на 21 август 2048-а, а бюрото му приличаше на археологически разкоп: изровени папки, подхвърлени дела и прашна надежда, че поне утре ще има по-малко проблеми. Тишината в сградата му идваше като мехлем… ама само на нервите му — щото проблемите пак си бяха навсякъде.
Изруга тихо под нос — не беше се обадил на жена си. Майната й. Да си намери друг министър-председател като не й харесва.
Снощи пак бяха блокирали „черния път“ между Мокрен и Бероново. Дошли телевизии, репортери, плакати… и една група от „Организацията на гледачките за светло бъдеще“ (ОГСБ) държаха реч как всичко можело да стане по-добро, стига „едни и същи хора“ да не се правят на важни. Между другото вметнаха, че ако той им „пусне едно рамо“, ще има „голяма радост и една голяма благодарност“, само да им „даде някой лев бе, бате“.
Е, миналата година успяха да се справят с бунта на автокрадците (Съюз на автокрадците в Циганария — САЦ). Но това беше, защото ЕС построи бетонна стена около страната… без врати. С хиляди волтове. По четири реда. През тунела под Дунав до Букурещ — да, имаше идея. Само че се оказа, че тунелът е за влакове, не за смисъл. И като започнаха да затягат и около Румъния, Сабри реши: „Дотогава друг ще е на власт.“ Така поне си говореше, докато му звъняха от х’ООН-ето.
За кой ли път го заплашиха с ядрен удар, ако не престане да праща „дипломатически мисии“ в ЕС — по 170 човека във всяка, със специално обучение и… куфари. Куфарите били от „Мангалбанк“ ХАДЕ, които имали отдел „Емисионен“, та всеки куфар да си носел правилната стойност. Директорът им — Асан Менгишев — пък беше оглавявал класацията на Интерпола три години подред. Както казват: „Трудна работа, но си има стандарт.“
Европейците отдавна не пращаха посланици. Първо пращаха парашути — около 2000 метра височина — защото „нямало пътища“. Само че после им се случи инцидент: паднал хеликоптер, на мястото на двама агенти се качили 23-ма души… роднини помежду си, всички с една и съща усмивка. Оттогава чужденците в Циганария били евакуирани със спецоперация на НАТО. Значи системата работела — просто гледала да е безопасно за „техните хора“.
Сабри стана, отиде до прозореца, отметна чергата и надникна в нощта над столицата. Невероятно. Нито една улична лампа не смущаваше мрака. Градът беше като реклама на „спестяване“. Върна се, седна зад бюрото и избута встрани купчината хартии.
Секретарката Зюмбюла беше оставила вестник — грижливо, както оставят хората, когато не искат да го видиш… а ти все пак го виждаш.
Заглавия:
„Министърът на холтурата открил нов музей на каруцата в Разград.“
„35 години Брижит Бърдон в сливенския зътвор.“
„Нов мечкозавод в Пазаржик.“
„20-годишна стара мома вдига пищна свадба в Хюстендил.“
„Братя Българиян забиват в Айтос с новия им албум.“
Криминални хроники:
„Българи в Търновския регион пак са си платили тока.“
„Полисай залавя опасен българин-рецидивист, опъвал жица за улични ламби.“
Сабри пребледня. „Проклетите българи…“ — помисли си той. „Ден през ден само това: да плащат ток… да дърпат жици… да искат лампи… да развалят мрака, дето им било удобно!“
И тогава се намръщи към тавана — сякаш оттам идваха хората от Брюксел, които му пиляха за малцинства, човешки права, интеграсия и всякакви глупости. „Айде земете вие да ги интегрирате, кат сте чок отворени!“
Само че в този момент още по-зле стана: пръкнала се партия „Ха така!“, която гръмко призоваваше „българите на сапун“, „Циганария на циганите“ и всякакви други лозунги, дето звучат важни, ама като ги погледнеш отблизо — остават само празни думи и миризма на евтина политическа пяна.
Сабри въздъхна, преглътна и си каза:
„То да беше ракия… поне да имаше нещо смислено.“
Точно тогава припомни инцидента около паметника на Азис — вдигнали го, защото трябвало да махнат стар паметник на Васко Левски. Само че един дядо се вкопчил в камъка и почнал да плаче, да вика:
„Хапостоле, Хапостоле!!!“
Натиснали го, обяснили му, че няма как да има „Хапостоле“, ама той не слушал. Питали кой е този Хапостол, предложили да звъннат… да го извикат… на „джипсиема“, на „Хемтел-а“ — да дойде, щото иначе дядото няма да пусне камъка.
А той плакал ли плакал… и така си останал. Хапостол не дошъл. Българска работа — колкото да ти развалят празника и после да ти кажат, че „така било по програма“.
Сабри се умори и заспа.
А в съня му Циганария ставаше бъдещето — чиста, свята и подредена република… но само до момента, в който някой пак не вдигнеше нов паметник. И пак се появяваше старият дядо, пак викаше „Хапостоле“, само че този път не за камъка — а за… таблета с платежни системи.
И накрая Сабри се събуди, потри очи и изрече най-кратката истина в Циганария:
„Да се оправим… не зависи от ЕС. Зависи дали някой ще измисли къде да сложим лампите… без да ни искат сметка.“

Българска рецепта за дълголетие:
„Домашната ракия в малки дози е полезна — стига да не я пиете в големи къщи… защото после вече не помните къде сте я оставили.“

Българската ракия е като банков кредит — първо ти е “на промоция”, а после идва моментът да го върнеш… и лихвата да ти дойде на два етапа.

Български научноизследователски кораб месеци наред се мотае в океана. От скука екипажът започва да се чуди какво да прави и… започва да пие. За да спре безобразието, капитанът събира всички в каюткомпанията и казва:

Настъпва гробовна тишина, после от последните редици някой се обажда:

Целият екипаж в един глас възмутено изревава:

Български уестърн — на някой празник роднините се напиват с ракия, един решава да “уреди нещата” и вади пищов, другият пада, а всички останали вместо да звънят на полиция викат линейка… и почват да бият фелдшера, че още не е дошъл на момента!

Български шеф изпраща подчинен със заръка да купи два вагона кафе и да му го достави. Месец по-късно подчиненият се връща при шефа кьор-кьор пиян.

Българският език е единственият, при който в едно изречение можеш да събереш и молба, и отказ, и учудване — и пак да звучи нормално:

Българско народно поверие:

Бягали си 3 овце из планината — майка овца, баща овен и едно дребно агънце. Но изведнъж, както си тичали, стигнали до края на скалата и решили да спрат на място, па да не паднат. Само че агънцето се подхлъзнало, не успяло и се тръшнало в пропастта.
Майката овца рекла:
„Какво да правя без рожбичката си — няма смисъл да живея!“ — и скочила.
Бащата овен рекъл:
„Щом съм останал без семейство, и аз няма да живея!“ — и скочил.
А отдолу се чул глас:
„Авее, кой ме замерва с овце бе?!“