Прибираме се с жената след купон. Тя кара — аз, както винаги, „само да направя компания“. Спират ни полицаите, нормално… погледват ме, гледат колата, и в този момент ми минават през главата всички възможни обяснения.
Само че като видяха, че вместо да си държа трезвото държание, съм се залепил за бутилката като за последен шанс и до мен лежи хрупкава торба с „късни изненади“ от стопанката на купона… жената само махна с ръка:
И те — без много-много — ни пуснаха.
През зимата пак се прибираме от купон. Този път аз съм на антибиотик, не пия. Жената е невинна като сняг. Спират ни ченгетата, естествено.
Аз отварям прозореца да издиша „лекарството“ да не се задържа — и вътре се разнася такава миризма, че чак на тях им замръзват думите. Ченгето се отдръпва, та да не му стане лошо… и в този момент жената, без да пита никого, започва да пее — колкото да се „заглуши обстановката“.
Пее фалшиво, но с настроение. Ченгето ме гледа с онова „айде стига“ изражение, кимва сериозно и ми махва: