Счетоводителка:

Счупвайки неволно бутилката ракия, стругарят Харалампи мигновено промени сексуалната си ориентация в очите на приятелите си — от „много пиещ“ стана „много внимаващ“… защото взе, че се поряза.

Счупен часовник — на късмет.
Счупен късмет — на часовник.

Събера ли се с Пеньо — все се напиваме като мотори на война. С Иван — кафенце, пастички, да не се каже, че сме груби. С Митьо — ракийка и салатка, за да има поне баланс. С Драго — две ракийки, две салатки… ама закача ли се с Пеньо — край, не стига ни бурканът, ни тавата.
И последния път стана като в народен празник: целувки, тупалки, песни без да знаем текста, кълнем се във братство до гроб, реем се от умиление… Аз се качвам на колата — жигулата — и решавам: „Тоя път ще карам по учебник“.
На първото кръстовище до гарата ме върти буркан… катаджия. Спирам, гледам право — като истински примерен гражданин. Само че май главата ми не е в пълна изправност. И отнякъде вика една мисъл: „Книжката ли? Ето я!“
Излизам и гледам — оня ме обикаля два пъти с ръце на бутовете и се подсмихва, все едно аз съм му обещал тържествена програма. Колегата му от другата страна спира някаква лъскава чужденка, почва музика, кикотене — “Голям реванш става!”
Моят катаджия изхъмква и вика:

Аз се чудя:

Оня се хили — „айде, ще свириш, и всички ще танцуват“. Аз му викам:

А през това време другият катаджия някак си ми “настанява” книжката — буквално я тиква обратно в ръката ми, все едно аз съм забравил да си я взема. „Чакай“ — викам си — „книжката е у мен… ами да не би да съм я изкарал за да я връщам?“
И без много мислене — газ. Отивам пред блока, мушкам колата в гаража, в леглото — край.
Сутринта жената ме буди като сирена:

Аз ѝ казвам:

Да, ама полицаите си там — нервни, въртят се и питат дали съм еди-кой си.

Аз съм подготвен:

Тя през рамото:

Те се споглеждат:

Отиваме. Отваряме вратата… Майко мила… Вътре стои полицейска жигула — и върти, върти… буркан след буркан.
Аз замръзвам, те замръзват, ама катаджията ме гледа и отсича:

Събирам поръчки за сладолед... досега 3 топки и 9 бири. Явно всички са “за една боза”, само че аз го водя водя като инвентаризация.

Събират се няколко пияници да пият. Сядат, почват да подреждат масата и казват на един от тях:

Съботната вечер ти се е получила: ако в неделя сутринта още миришеш на ацетон, а в чашата ти има „ароматен“ чай от ютията…

Събрали се органите на човешкия организъм на събрание.
И най-отгоре, мозъкът стана и каза:

Отзад се обади едно тихо гласче:

Събрали се трима човека в кръчмата да се почерпят. Само че единият страшно заеквал — вземел да говори и да не се отлепи от думите, та кръчмата чак затваряла. Тоя път му казали:

С надеждата да го накарат да пропее нещо, другите наливали като за световно: наздраве след наздраве, сметката набъбнала — огромна. Викаш го, бутат го да проговори, да каже поне една дума… нищо. Най-накрая единият го пита:

Пешо се замислил, па след една дълга пауза изкара:

Събудил се един шемет. Бил си една чикия, изпил една боза и убил една хлебарка с чинията. Излегнал се и си казал:

Събужда се сутринта поручик Ржевски и гледа как слугата му чисти ботушите му от каша. Досрамяло го, че пак се е изложил, и решава да се оправдае:

Съвет от габровец, който си е разлял чашата с ракия:

Съвсем неочаквано Кънчо откри удивителна закономерност: оказва се, че ако вечер не налееш ракия, сутринта главата ти се събужда усмихната — сякаш никога не е правила нищо лошо.

Съгласни ли сте да му прибирате прахта из апартамента, петък вечер да му сервирате риба, но без да ви пита каква е цената, да гледате мачове, докато той реве пред телевизора, да търпите приятелчетата му, и накрая пак вие да сте виновни, че “нещо не е наред” с хладилника?
Съгласни ли сте да й давате цялата заплата, да помните всичките ѝ празници, да ѝ носите цветя “просто ей така”, да обичате тъщата като втора майка, да не пиете, да не мърморите и да изпълнявате супружеския си дълг точно когато тя е в настроение?

Съдебен процес.
Съдията:

Подсъдимият:

Съдейки по цвета на вашия нос, май не сте “в настроение” — ами сте на проба!

Съдията:

Съдията:

Съдията:

Обвиняемият:

Сълзите на Том Ханкс лекуват безсъние. Жалко само, че той рядко се трогва — иначе щеше да има поне една нощ без филми. Никога.