Стоянката на такситата пред Централна гара в София. Таксиджията седи зад волана, върти си ключа и мърмори на себе си от скука. В един момент задната врата се отваря и почти пълзешком влиза един видимо пиян тип — след цялата тази мъка наистина се настанява на задната седалка едва след минута-две.
Накрая, като най-после намира някаква поза, той въздъхва и казва на шофьора, който вече е запалил двигателя:

Таксиджията го гледа в огледалото няколко секунди, сякаш проверява реалността, бавно изключва двигателя и тихо отвръща:

Пияният подава банкнота през облегалката, замята се с вратата да излезе и промърморва:

Стоят си двама пияници и си говорят. По едно време единият шепне:

Пияницата пребледнял и изтървал:

Странно. Колкото повече енергийни напитки пия, толкова по-трудно ми става да се разсея—все пак мозъкът ми работи усилено да мисли само за една и съща глупост.

Строителна площадка. Край на работния ден. Майстор по крановете решава да си почине направо в кабината — нали там му е “командирският офис”. Нищо не му се мисли, само си седи и си “брои”:
100 грама + 150 + 150 + 100…
И така му става толкова приятно, че решил изобщо да не слиза, за да не го чака смяната на другия ден с кафето, обувките и стълбите. Заспа си.
На сутринта 8:00. Слизащите долу за чиста вода — това е направо самоубийство. Той от кабината оглежда терена, вижда охраната и му маха с ръка:

Но от пресъхналото гърло нищо не излиза. За щастие охраната го разбира по пантомимата и тръгва да “разкодира”:
Кранистът мърда пръсти като човек, шепне:

Охраната кимва.
Кранистът посочва с ръка:

Охраната пак кимва.
Кранистът вдига два пръста:

Охраната утвърдително кимва.
Кранистът показва с две ръце форма на бутилки и шепне:

Охраната пак кимва.
Кранистът си прави “глътка” с уста и шепне:

Охраната кимва, но после се колебае, притваря очи с длани и ги отваря — въпросително към краниста.
Кранистът, пребледнял от съмнение и с глас като моторна резачка, слиза като торпедо и избухва:

Охраната:

(затваря очи с две ръце, после ги отваря)

Строителна площадка. Свършва смената. Кранистът решава да си направи „здравен следобед“ направо в кабината — нали няма кой да го види. Седи си, почива си и си мисли:
„Едно, две, три…“
Още малко и му става толкова приятно, че решава да не слиза никъде — да си поспие и утре пак от кабината. Заспал.
На другата сутрин — 8 без пет. Да слизаш за чиста вода в този студ е направо самоубийство. Кранистът оглежда през прозореца: вижда пазача долу и му маха отчаяно.
Само че гърлото му е пресъхнало, та не може да изкара ни звук.
Пазачът го разбира по пантомима — кранистът свива пръсти и показва с жестове:

Пазачът кимва.

Кимва пак.

Пак кимване.

Пазачът пак кимва, доволен, че си е свършил работата.
Кранистът издува бузки, прави „пя-пя“ като бира и мърда с ръка:

Пазачът кимва още веднъж.
Кранистът вече се отпуска, потрива гърло и шепне с последни сили:

Пазачът, за да не бърка, затваря очи с две ръце, после ги отваря и гледа краниста въпросително:

Студена зимна нощ. Двама българи спорят пред супермаркета:

Влизат в магазина и поръчват:

Студентски изпит. Силно почерпен, клатушкайки се и мънкайки, студентът пита професора:

Стюардесата на междуконтиненталния полет, с видимо притеснение, нервно подава микрофона:

Следващото съобщение пристига точно час по-късно:

Супер им е на тия хубавите — всеки ден качват по ново селфи, а ние… грозните!
Снимки на салата, сервирана щедро… и после — доволно до последната хапка!

Сурова руска действителност. В тясно дворче хлапета ритат топка, викат, блъскат се като на световно. Прас! Топката се отърква в прозорец—и чупи стъклото като по учебник.
От прозореца се подава разплетен тип с уморена брада, изпънат потник и очи като леденостудени монети. Размахва в ръката си тухла, отчупена от някаква забрава, и хуква да догони най-близкото момче.
Момчето—бледо, с високо чело и поглед на ученик, който уж „просто минава“—търчи колкото го държат краката и си мисли:

В същото това време, в Куба. В разкошна вила с изглед към океана, някакъв класик удобно лежи и си мисли:

В същото това време, в Париж. В мизерно заведение, зад дебел дим и още по-дебел цигарен дим, един друг голям ум се задавя от горчиво вино и си мисли:

В същото това време, в Москва. Набоков—или кой там се пада най-правилният според легендата—търчи по улицата, промъкнал в ръцете си отчупен крак от маса, и си мисли:

Сутрешен развод.
Будьони пита:

Тишина.

Чапаев прави малка крачка напред.

Сутрешната биричка е първата крачка към неизвестността… след нея вече не си сигурен дали си ставал за работа, или си спал в офиса.

Сутрин жената се ядосва на пияния си мъж, който току-що се е прибрал, и му вика:

И започва да му подрежда шамари, нарежда и нарежда…
Мъжът хлипа и отговаря:

Сутрин след страшно пиянски купон всички се будят от ядосана мацка:

Никой не си признава. Само я гледат като попарени.
След пет минути мрънкане тя въздъхва:

Сутрин, пиян мъж се качва в автобуса на градския транспорт и се настанява до една стара жена. Тя го гледа, гледа… накрая не издържа и му казва строго:

Пияният се изправя, прозява се и се обръща към шофьора:

Сутрин, след лудо празненство, мъжът се събужда с такъв махмурлук, че и часовникът се страхува да тиктака. Жена му се навърта с надеждата да го оправи и с поглед „само да не ме скапе“:

Сутрин. Понеделник.
Шефът ме пита:

Сутринта на 8-ми март, след Празника на жените, лейтенантът се събужда—пиян като кирка, отваря бавно едното око и осъзнава, че се е успал…
В този момент телефонът звъни.

Приятен женски глас:

Сутринта, без да искам, хапнах една люта туршия и оттогава цял ден ми идва да си търся ракия… не за да пия, а за да ми мине акъла!

Счетоводителка в една фирма отива при шефа си и иска увеличение на заплатата.
Шефът:

Счетоводителката:

Шефът: