Пиянски
СУТРИН СТАНАХ, ПИЯ БИРА,
А В ЗАЛЪКА — КАТО СМЪРВА,
СТОМАХЪТ ми се обажда:
„БЕЗ ХЛЯБ — не става работа!“
ВЧЕРА ПЪК — нито дума, нито две:
РАКИЙКА — после вино и пак вътре.
СЕДЯ В КРЪЧМАТА НА СЛУЧАЙНА СМЯНА
(ЕДНА МАЛКА, ТИХА ИЗМАЯНA),
ГИЧКА МЕ гледа иззад рамо —
а салонът празен като след дъжд по камъко.
И ТОГАВА СЕ ИЗПРАВИ
ЕДНА МЛАДОСТ — цялата в стил и грижи,
крачи като кавалер от плоча в грамофон,
а аз — изперкал от жажда и закон.
МОНА ЛИ ЛИ СЪМ… или е просто пече?
Ш-Ш! Като си пиеш, пиеш ли смело —
бирa, ром, вино… кое ти е „хело“?
И аз, пиян от самия си кеф,
казвам: „Каквото ще — да е добре за мен!“
А тя само се усмихна: „Няма как, драги…
Ще се запознаем, нали — светски!“
Пийнахме — бира, вино, „едно по две“,
времето се скри като палачинка в пече.
Събудих се сутринта, главата — на крив,
а в леглото — кой ли е там… жив!
Гледам: под юргана — мръсна сянка,
седи като котка, но с лоша танка.
Сива грива, крив крак — прилика стара,
и викна ми душата: „Това е страшна работа!“
ДЕВЯТ НОЩИ СПАХ СЪС СТАРО ПЛЕЗМА-ПАЯК!
Май че с дявола съм се запознал… не, — грях!“
А „чудото“ в кревата се разбърка, рипна,
погледна ме криво и тихо ми кипна:
ама, споко, днес сме на „дружба“!
Скача, става, рита — каква върявa,
аз треперя като стълба без кранчe в двора.
А тя после, като се утиши малко,
ми рече — благo, като че е на балко:
Аз не съм Яга… виж ме — ти ме познаваш, нали?
Мона Лиза съм… ама по криза…
в образ на аристократ от близка улица!
И точно тогава — светна ми умът,
познавах я… но не от лице, а от шумът:
не била „Мона Лиза“ — а само номер,
газен като камион, с чуждестранен рефер.
И у усмивка широка (като шкаф без врата)
ми прошепна:
Няма я в селата, няма я в гората…
в бираджийската бутилка единствено я има — цяла работа!
Та пий, че иначе — ще те хване пак сън,
и сутрин пак ще търсиш хляб по тон.
Щото в тоя свят, като си пил до край,
стомахът ти пее… а картините правят лай!