Седя си аз, гледам един филм и точно в сцената, където тя се изплющява под душа… и после влиза нейният. И са се таковали точно РЪКАВИЦИ — три часа! И си викам: добре де, ама какъв БОЙЛЕР имат те — на газ ли е, на дизел ли… или направо са свързали душа към парното на блока?
Мръсни
Седял си той сам в къщи… С едната ръка празнувал Трифон Зарезан… а с другата си водел трудов стаж — да си заслужи почивния ден!
Мръсни
Седят в два съседни кенефа хипи и юпи. По едно време хипито се обърнало към преградната врата и рекло:
Извинете, имате ли салфетки?
Що бе??? Да не ти е къса душата, та да ти трябват?
Мръсни
Седят в една палатка баща индианец и тримата му сина. По едно време най-големият се надигнал и попитал:
Татко, цяла вече година се чудя защо името ми е „Утричен полъх“?
Защото си заченат по утринен полъх — отвърнал бащата.
След половин час средният син също станал:
А тате… и моето име „Обедно слънце“ защо е така?
Защото си заченат по обедно слънце.
Пак минавa половин час и най-малкият се провикнал:
Добре де, а аз „Пука ми се от смях“ имам ли право да питам нещо или това си е направо обяснение?
Мръсни
Седят в кръчмата немец и българин и спорят чия медицина е по-добра. Немецът:
У нас имаше голям инцидент на автомагистралата. Всички загинаха, само един оживя. Извадиха го и... беше без очи. Нашият лекар много разбира — сложи му стъклени очи. Сега си вижда нормално като всички хора.
Българинът:
Т’ва е нищо! У нас на Гергьовден като станало весело, един мераклия решил да ходи в двора да “помага” на кравата. Тя го ритнала право в корема. Селянинът вързан, викнали “доктор” — простата баба-лечителка му вързала с бинтове, затегнала го, че да не му излезе всичко… и го пуснали пак на празника.
А за очите? Колко му трябват! Пишем го в легендите: момчето пак гледа, само че оттогава все се стряска, щото го е страх да не му стъжнят пак “превръзката”. Немецът:
Еееее, стига глупости! Кой ще види такова нещо?
Българинът:
Ми вашият с “очите”… Сам казва, че му сложили стъклени. Ама кой го е видял после — че да не е сменял и погледа, и диагнозата?
Мръсни
Седят в окоп войници-минохвъргачи, с доста нестандартни хобита. Единият си подрежда мунициите по цвят и ги брои като в бонбонена фабрика, другият дебне през бинокъла към врага.
Мария, как са враговете, харесват ли се на окото?
Не, въобще. По лицата са ужасни!
Ами тогава — безпощаден огън!!!
Мръсни
Седят в парка двама пенсионери. Край тях минава засукана мацка с ниско гащи.
Ех, наборе… ако бях на 18!
Бе, стискай се малко… за 5 минути самоудоволствие да я гледаш, че чак после 50 години да си жив!
Мръсни
Седят двама заможни лордове в клуба си, пият си коняка и си запалват цигарите. Единият въздъхва:
Пътуването е хубаво нещо!
След малко другият отвръща:
И неделната закуска е хубаво нещо!
Първият леко сбръчква вежди:
Пътуването е хубаво нещо!
Другият напълно спокоен:
Да, но неделната закуска е хубаво нещо!
Първият, видимо развълнуван:
Пътуването е много хубаво нещо!
Другият се усмихва:
Съгласен съм… но неделната закуска е по-често.
Мръсни
Седят двама мъжe на дълъг полет и се правят на “спокойни”. След като стюардесата минава, казва:
Уважаеми пътници, загасяме светлините. Ако ви потрябва нещо, натиснете бутона над седалката или ме повикайте.
Изключват светлините. Минат петнайсет минути и единият шепне:
Ей, ма, давай да не си губим времето… кога ти се е падало да правиш каквото трябва насред самолет?
Другият му отвръща:
Споко, бе! С толкова хора наоколо ще ни видят.
Няма начин, всички спят… Само гледай — аз натискам бутона, ти се развихряш, после каквото стане!
Първо натискат бутона за “едно кафе”. Стюардесата минава след малко — но тъкмо да каже “заповядайте”, другият се подхлъзва от нерви и започват още по-сложно… Пак минават няколко пъти, и то все “случайно” — уж кафе, уж вода, уж нещо. Към края на полета светват лампите. Влиза стюардесата да предложи кафе и закуска. Вижда един от пътниците пребледнял, цялото му лице — на страдание, човекът се гърчи и стиска зъби.
Господине, какво ви е? Зъб ли ви боли?
Той клати глава.
Да.
Добре де… защо не ме повикахте или не натиснахте бутона, както ви казах?
Той изхърква:
Ти луда ли си? Тук зад мен един си поиска кафе… и какво стана! За един зъб ли ще ме е страх, бе — ако знаеше как го “обслужиха”, щях да пия закуската без да стискам никого!
Мръсни
Седят двама остарели баровци и си говорят:
Ех, какво ли не сме правили в тоя живот… двойки, тройки, чудесии. Със звезди, със звуци — а бе всичко.
Другият се оживил:
Да бе, всичко сме пробвали… без алкохол, без кока, без пури, без приказки — с*кс, кеф, тръпка… нищо вече не ми се качва. Няма го онова „вау“.
А бе аз пък само нещо едно не съм пробвал — с мъж, щото все не ми е било ред.
Ами и аз! — отсича другият. — Ей, да не умираме с недоизживяно. Приятели сме… знаем се… дай сега — първо аз те „опипам“, после ти мен.
Речено — сторено. След час двамата седят умислени и мълчат. Споглеждат се смълчано, никой не обелва дума. По едно време единият се престраши, сипа по едно уиски, запалиха си по една пура и пак в неловко мълчание… Най-накрая другият промълви тъжно:
Пропилян живот…
Мръсни
Седят двама старци на пейката и единият вика:
Ще ти кажа нещо, ама няма да ми повярваш!
Ще ми повярвам, бе!
Минавам вчера покрай хипермаркета… и гледам една мацка — просто фантазия. Отивам, представям се, заговаряме си… и ти как мислиш — ти не ми вярваш!
Вярвам ти!
Ама то не беше за красота, ами за ум. Оказа се, че е счетоводителка. Поканих я на кафе. Ама пак не ми вярваш?
Вярвам бе!
Седяхме си, смяхме се, поръчахме и торта, после и вечеря… и тя ме заведе у тях. Ама ти не ми вярваш!
Вярвам!
И там… направихме го два пъти. Ама ти пак не вярваш, нали?
Вярвам ти… само не вярвам, че е била счетоводителка.
Защо?
Щото последния път, когато можеше, касов апарат нямаше!
Мръсни
Седят деца в първи клас и се суетят около гърнетата, а през коридора минава учителката с къса пола и блуза с дълбоко деколте.
Учителке, вижте колко сте… е, готина!
Абе гледайте само колко са ви тънки краката!
Охо… май е с чорапи до горе.
Деца, стига сте зяпали! Не ми се събира моливът в гърнето, докато пишете домашното!
Мръсни
Седят малчугани в детската градина по гърнетата, а през тях минава възпитателката с къса пола и тениска, дето едва покрива всичко.
Момченца, вижте какво имам!
Леле, какви готини връзки на обувките!
Ама не, не— вижте лекичко… май е за „игри“!
Момченца, спрете деее! Не ми се събира „топчето“ в гърнето!
Мръсни
Седят младеж и момиче. Тя, като му хвана ръцете в своите, въздъхва:
Скъпи, хайде да се оженим! С теб имаме такъв див и невероятен с*кс… такава романтика, че направо да ти се завиди! Нали?
Нали… но не искам да се лишавам точно от това.
Мръсни
Седят момчета и момичета на една маса и момчетата се хвалят:
Моя е 18 сантиметра!
Момичетата:
О-о, супер!
Друг:
Моя е 22!
Момичетата:
Ама че добре е!
Трети:
А пък моя е 24 и половина!
Момичетата:
Уа-а-а, невероятно!
Четвърти най-спокойно, без да му пука:
Е, моя е само 6.
Момичетата:
Хи-хи-хи-хи…?!
А той:
Не хи, а ъъ… фи!!!
Мръсни
Седят на една пейка наркоман, пожарникар и садист. Наркоманът въздъхва:
Ех, сега да имаше една цигара с трева… да попуша.
Пожарникарят:
А после аз да я занеса в кофата и да я гасна.
Садистът:
В задника ти… и ще я гасим отдолу, да не се палиш пак.
Мръсни
Седят се приятели в кварталната кръчма, черпят се, лафят си — докато единият не реши да „разправя“ нещо.
Да ви разправям…
Отивам аз да занеса торбата с боклука, аха да хвана пътя към контейнера и… гледам — лъскава работа. Спира ми погледът: червено, без покрив, една чистачка, като в реклама. Викам си: „Ей, кой ли е тоя късметлия…“ И тогава я познах. Кара го Гинка — от горния вход, дето навремето всички знаехме, че си има „тайни“. Първата, дето ми гледаше, а аз още мислех, че съм герой. Позна ме тя, спира, сваля стъклото:
Здрасти! Ти ли си бе, човече?
Ми… да занеса боклука… — измънках аз, както си му е редът при изненада.
Е, айде! Боклукът може и утре. Качи се, да идем до сладкарницата, да си полафим.
Качваме се. Лафим си, пием по нещо, от дума на дума и… станахме семейство за една вечер — знаете как става, нали. Старите времена ме върнаха в играта, шефът на съвестта си взе отпуск. Връщам я пред блока, обаче като излязох, ми светна: „Абе аз кво ще разправям на мойта? Тя ме познава по стъпките!“ И Гинка вика:
Нищо бе. Истината няма да ти мине така. Кажи ѝ така, че да повярва.
И бръкна в жапката, извади едно листче и молив — и ми го залепи на ухото!
Това — казва — е доказателство. Гледай да не го махнеш.
Качвам се в асансьора, викам си: „Е, добре, като няма да е минало… поне да изглежда.“ И тъкмо отварям вратата и ме посреща жена ми със сто и осемдесет волта в ръката — с тупалка в ръка.
Къде ходиш бе! Чаках те да тупа килима два часа и половина! Кой ще го тупа, ако не ти?
И аз, както си му е редът:
Чакай бе, всичко ще ти кажа…
Подхващам да разправям — да занесъл боклук, че ме спряла работа… даже и за „занесеното“ признах, че да не стане по-голямо чудо. Обаче тя изплющя с тупалката, направи стойка „делва“ и вика:
Кого лъжеш ти бе?! Аз да не съм проста?!
Пак си играл карти в кръчмата — и дори си забравил молива от ухото!
Мръсни
Седят си Баба и Дядо на автобусна спирка. Дядото решил да я закачи:
Бабче, на колко си години?
На 70.
Ех, хващаш окото още!
Бабата се изправила и отвърнала:
А ти на колко си?
На 85!
Ох… то и ти още не си за кофата!
Е, за кофата не съм… ама нали виждаш — хлябът ми свърши, останал е само саламът!
Мръсни
Седят си баба и дядо вкъщи. По едно време дядото става и почва да си търси якето. Бабата го гледа учудено и пита:
Къде тръгна бе?
Отивам при доктора.
Защо бе? Болен ли си?
Не, да ми изпише нещо… да не съм все кисел.
Бабата се замислила и започнала и тя да се облича.
Ти пък къде тръгна?
И аз при доктора.
Защо?
Ами ако пак си ме ядосаш с онези „киселинни“ таблетки, ще настоявам да ти издаде рецепта за сдържаност… и да не се ползва на свободна практика!
Мръсни
Седят си двама и се надлъгват:
А пък да знаеш моя дядо колко е як. Като се протегне, и стига до Слънцето.
Това нищо не е! Моя като се протегне, и пипа най-отдалечените звезди.