Мръсни
Истанбул. Старият обущар Мехмед е на смъртен одър в къщата си до Босфора. Лежи, задъхан, като последния удар на чук. Али — младият калфа — се суети около него, носи вода, връзва му възглавници, вайка му ли вайка… и междувременно, за всеки случай, му намига на прислужницата.
Мехмед отваря очи, събира сили, въздъхва дълбоко и промълвя:
Ех, Али… аз тук умирам… а ти си се надул като паун— все на нечии погледи разчита, все „ей, погледни ме“…
Али се смути и побърза да попръцка: