Дневникът на един кли*ор
30 януари 2006 г.
Как ненавиждам изгризаните й нокти! Пак ме издра целия. Всичко ме боли, а тя се преструва, че не вижда колко съм чувствителен.
3 февруари.
Гледахме порно. Видях много от нашите… Изглежда, че при тях поне знаят какво правят. Аз свърших два пъти — втория път просто от завист, че другите получават повече внимание.
5 февруари.
Тя си кръшна с някакъв пиян пич. Дишаше ми в лицето, ошкурва ме с брада, после заспа с чело върху мен. До език не стигнаха. Тя се разплака. И аз също — ама аз не умея да плача, само да боля.
6 февруари.
В банята ме разглежда в огледалото и заявява, че съм бил „малък“. Кучка! Дори не знае, че това е само версия за предварителна настройка.
10 февруари.
На съседката отдолу пак й тече. Пак смениха превръзките. Вонята е като на тема “пролетни обещания”, само че без пролет. Аз се задушавам постоянно!
14 февруари.
Ооо, приятелките й подариха вибр*тор! Най-после шанс някой да се грижи за мен като за… нещо ценно. Започвам да треперя от самото очакване.
15 февруари.
Вибр*торът е за предпочитане пред изгризаните нокти — само дето отстъпва на езика. Може да свикна. По начало е мил и толкова трепери, че ми се иска да кажа: „Ще стане, не се отказвай“, но… чакаме тя да заспи.
20 февруари.
Толкова съм уморен. Защо все нямам контрол?! Защо съм вечно зависим от нейната вечна настойчивост? Писна ми да свършвам в ръцете й! Реших да говоря със съседката, обеща да „помогне“ и ако успее — аз излизам в отпуск, поне за малко.
23 февруари.
Тя пак кръшна. Този път поне мина по-бързо. Втория път почти не ме изтласкаха до край… още ми се върти главата.
25 февруари.
Замислих се колко ми е излязло късметът. Виж съседката — постоянно я бута някой, все едно е машина за промиване. Аз никога не бих издържал.
27 февруари.
На гинеколог — и нула внимание. Пак започнах тихичко да завиждам на съседката: нея я гледат, а аз… аз съм просто “всичко е наред”.
28 февруари.
Все още съм ядосан и не говоря със съседката, а на Тя не давам да свършва. Нямам нужда от благодарности — имам нужда от ред.
1 март.
Пролет… и настроение за живеене. Докато Тя спеше, аз свърших „ей тъй“ от чист екзистенциален възторг. Тя си мисли, че е от съня с актьор. Глупачка — аз харесвам реалистичните неща. Шон Пе*н вече е тривиален.
3 март.
Сутринта се видях с далечния комшия. И неговата работа не е лесна. Като цяло животът му е пълен с „късно, ама да не е съвсем“.
8 март.
На корпоративната вечеря началникът Я притисна в ъгъла на тоалетната. Дълго ме търка с пръсти — без ефект. Може би съм фригиден?! Тя се направи, че свършва… ама аз не мога да симулирам.
9 март.
Съседката отдолу пак е на режим „потоп“. Това почва да ме изкарва от нерви. Напсувах я. Тя ме нарече мързеливец. Нямаше какво да възразя — аз съм съвсем активен, просто не получавам условия.
10 март.
Заради потопа у съседката, Тя пусна началника само у далечния комшия. Тя се възмущаваше сякаш някой е счупил принципите й. Егоистка! А началникът е пълен гъз — не обърна внимание на нищо. Аз даже се обидих вместо нея.
13 март.
Тя реве заради скъсването с началника. А аз… аз бях доволен. Вечерта се утешиха с вибр*тора. Олекна ни — и на мен, и на графика.
25 март.
Тя май се влюби. Усещам го. Скоро се целуват, а отвътре ми „включват“ режима за действие. Най-после! Приятно е, без да е бой.
30 март.
Случи се! Той беше внимателен и готин, правеше всичко както трябва. Аз се изчервих от удоволствие — не, сериозно, аз имам свой начин да показвам! Казах на съседката, че при тази скорост трябва да прекръстят кунилингуса на кли*ор-ликвидация. Тя завижда. Явно с „вътрешните настройки“ всичко си идва на мястото.
17 април.
Прогресът е очевиден. Нито веднъж не ме забравиха. Съседката казва, че Тя открила „някаква точка“ и сега са оптимисти за ва*иналния оргазъм. Аз също — не знам защо — но когато Тя е щастлива, и аз съм добре. Оказва се, че доброто настроение не е метафора.
30 май.
Мило дневниче, извинявай, че не съм писал. След месец Те ще се женят. Не знам каква ми е ползата — ама всички сме щастливи: и съседката отдолу, и далечният комшия. Чух слух за „вътрешно разширяване“. Съседката мрънка, че на нея щяло да й е най-тежко, но всички заедно се надяваме на хубави дни. А на мен… на мен ми стига да има по-малко изгризани нокти. Пък и какво друго ни остава, освен надеждата и вибр*тора?

Дневничето на жената:

Мисълта на мъжа:

Днес беше такава жега, че на Околовръстното имаше сериозен търговец с табела:
„За коли с чисто нов климатик — купон за още едно охлаждане!“

Днес бях на първа среща. Като го видях на живо, даже телефонът ми реши да се свърже с Wi‑Fi, за да не му се налага да гледа колко съм нервна.

Днес влязох в банята с джобно пиано. Започнах да пускам „Ода на радостта“ — само че само това парче знам.
След два часа, единият съсед започна да тропа по стената и да крещи:

Днес е Европейският ден на шоколада! А какъв шоколад беше на времето… български! Хапнеш едно и сутрешната ти „иновация“ се задържаше цели 24 часа — чак комшиите започваха да звънят за да питат дали всичко е наред!

Днес една 28-годишна мацка ми предложи „нещо повече“. В замяна тя поиска да ѝ препоръчам препарат за баня, за да лъсне керамиката като нова. Казах ѝ „няма как“, щото съм човек с принципи и желязна воля… а тя се усмихна и ми взе думите обратно:
„Е, аз не искам много — само **Силна като Циф**… супер силният препарат за баня! С аромат на лимон и ванилия!“

Днес една приятелка от фейса ме лайкна два пъти. На косъм съм от това да ѝ пусна и третото — направо в чата.

Днес най-сетне се докоснах до вътрешното си Аз… и то ми каза да спра да живея на ръба — поне не с евтина тоалетна хартия.

Днес научих, че на Мадагаскар няма лъвове. Същото е и с остров Крит… Там също няма лъвове! Явно хората не ги ловят — просто ги пращат в другия “остров” да си живеят спокойно.

Днес получих SMS от една мноого бивша приятелка:
„Благодаря ти, че ме научи да свиркам по правилата. Вчера на изпита ми казаха: *„Вече няма нужда от корекции…“* и ми скъсаха!“

Днес пътувам в автобуса. Срещу мен — жена с фигура тип „да се обърнеш два пъти“. Първо си помислих: „Колко е ценна…“ — и тогава се сетих, че не оценявам човека, а удобството: числя дупките по пътя… колко удобно са разположени точно под седалката.

Днес реших да повдигна духа на мъжете в офиса. Пуснах един „витамин“ в кафеварката—половин пакет женшен… цял ден само: „Колко си свеж!“ „Направо сияеш!“ „Ти откъде се зареждаш?“
Утре ще сложа два… да видим дали ще се наредят и на опашка за кафе.

Днес с ужас разбрах, че „дървото“… не се брои за „личностно израстване“…
…и че май никой не приема, че „като се пречупиш“ си станал по-силен.

Днес се опитах да си намеря по-учтив израз вместо „к*рва“, ама не би — в главата ми се въртят само имена, имена… и всички са на хора, дето май по-скоро трябва да се запомнят, отколкото да се цензурират.

Днес се скъсах от работа и викам: „Почивай си, мозък!“ Обаче имам един въпрос — кога е денят на любовта? За една приятелка питам… да знам кога да ѝ кажа, че в офиса „почивка“ всъщност не съществува.

Днес съм депресиран. Преди малко забелязах, че ми е посивяла интимната зона. Не се паникьосах особено—то е нормално, все пак остарявам. Само че в автобуса всички ме гледаха така, сякаш току-що съм извадил паспорт.

Днес ще говоря в рими — навън дъжд плющи, та чак ми тежи в мозъка. Искаш ли и ти?

Днес, за Дева Мария, ми звучи доста странно: че било „непорочно зачатие“. Добре де, ако зачатието е непорочно… какво е тогава „порочното“?
Да не би Бог просто да е бил в гардероба и да е казал: „Спокойно, няма да се стигне до мъж — имаме си завъртяни фокуси!“

Днешните модели — с носовете криви, със стомасите “фини”, все едно са шити с тел… а по ревютата — усмивка лъжлива!
И в позата “звезда” — все едно са от… али експрес! За журито — все файно, за нас — направо виц!