Мръсни
Дневник на един Студент
6 януари 199... год.
Коледно-новогодишната ваканция изтече. Започна да вали сняг. Става студено. Аз започнах да броя дните, в които ще има храна, без никой да пита откъде ми е.
12 януари 199... год.
Свърших парите. Добре че докато бях вкъщи, мама ме беше заредила с едни неща „за всеки случай“ — стана така, че точно за всеки случай имам вече стомах. Снегът продължава да вали. Аз продължавам да не съм.
20 януари 199... год.
Гладът вече не се издържа. За щастие съквартирантът ми се сети за мен и донесе пакет от тяхното село: хляб, сирене и две яйца „да ти мине зимата“. Отворих ги с надежда, че са още живи. Оказаха се, че са само прясни — а снягът продължава да вали.
28 януари 199... год.
Вече сме в сесия. Снегът натрупа толкова, че ако не се лъжа, е станал материал за строеж. За да стигнем до изпитите, ние, студентите, прокопахме коридор от входа до факултета. Тъй като нямаше време за героизъм, направихме базов лагер по средата. От съседната стая взехме една детска надуваема дъска и я кръстихме „учебно помагало“. Сложихме я на снега и започнахме да се „квалифицираме“ към магазина, като се плъзгахме като дисциплинирани морски вълци. Един приятел пък реши, че най-важното е да звучим впечатляващо, и обяви, че това е „университетска логистика“. На третия ден и преподавателите започнаха да пристигат с ледени преспи, не с коли — явно сме помогнали на целия курс.
2 февруари 199... год.
Днес имахме изпит и аз минах само с „успешен“ като категория за оцеляване. Приятел ме почерпи. И както се почерпва студент — с подвеждаща надежда, че алкохолът е храна. Пиячката приключи точно когато другите гости започнаха да ни питат дали това е репетиция за бягство.
10 февруари 199... год.
Днес ме спряха контролите по градския транспорт. Казах им истината: че нямам билет, нямам карта, нямам време — имам само желание да стигна до другия край на града, преди да ми свърши смелостта. Обясних, че съм объркал спирката, защото в момента съм на изпит за психическа издръжливост. Те ме изслушаха внимателно, после ме качиха в положение „пешком“. Журналистите пък дойдоха, щракаха и пишеха, че съм „бурно протестирал“. Ако ме питаш — бурно протестирах, че не ми е до билети.
11 февруари 199... год.
Вестникът пишеше, че съм ранен „в тежка, но нестрашна фрактура“. Друг вестник уточни, че освен това съм имал и „кратковременно убежище в лявото ухо“. Трети твърдеше, че съм направил щети за няколко милиона. Накрая един чичко ми каза: „Ей, ти си се излекувал за нула време!“ И аз се замислих — ако бях толкова строшен, нямаше ли да съм по-зле? После се сетих, че шансът ми е като стипендията — винаги има някой, който не го намира.
12 февруари 199... год.
На Свети Валентин не празнуваме любов, а оцеляващи сделки. Аз получих подарък: една „чаша“ чувства от алкохол и една кутия съвест от студеното. Направихме класическа нощ на накъсаните истории — танци, драйфане, бутилки (нещо да чупиш, да знаеш, че си жив). Накрая една колежка каза: „Ела да си починеш.“ Аз се усетих, че „да си починеш“ значи „да си обясниш“. Отидох си вкъщи пеша, защото си мислех, че поне там ще ми пуснат проход.
14 февруари 199... год.
Сънувам, че бях на експедиция. Където и да стъпя — има катастрофа. Събудих се и реших: край с книжките за история. Започвам да чета рецепти. И без да се обяснявам: рецепти в университета — това е единственият предмет, по който винаги има шанс да минеш.
17 февруари 199... год.
Стипендията ми изчезна. Не „свърши“, а „изчезна“ — като онази магия, дето я търсят само богатите. И понеже подкожната ми мазнина се оказа само теория, настана истински глад. Учебникът ми по статистика започна да прилича на меню. Започнах да смятам: „Ако ям два реда, колко процента от мен ще останат?“. Накрая отворих неприкосновен запас ядене — от онзи вид, който си пазиш за военно положение. Излезе, че военното положение не е навън — то е в корема.
19 февруари 199... год.
Изпит по икономикс. Доцента ме пита как се прави банка. Аз му казах: „С вас ли? Няма шанс. Вие ще ми вземете таксите, а аз ще ви върна само надеждата.“ Той се заяде: „А представете си, че решим да си направим банка.“ Аз отговорих: „Представям си я — празна. Като бюджета ми.“ Скъса ме. Наесен пак ще има шанс — вероятно.
20 февруари 199... год.
Съседите горе правят купон. Тавана се проби и при мен паднаха две момичета. Взех пистолета играчка, защото мислех, че така се пази ред. Извиках: „На пода, веднага!“ Те легнаха по гръб и ме гледаха като учител в детската градина. Аз светнах: „А, ясно. Не че трошите — трошите тавана.“ „Ясно — а сега тичайте за метли!“ Малко по-късно се сетих за справедливостта и им казах: „Чистете… и утре пак — ако има какво.“
27 февруари 199... год.
Едното „чистене“ стана навик. Не ме закачам, но… когато тя дойде втори път да доизчисти, аз вече нямам сили да споря. Дойде третия път — и тогава се оказа, че „доизчиства“ не е от мръсотия, а от спомени. Хубаво — ама за дневник не става, че да не ме скъсат по етика.
6 март 199... год.
Пролет. Слънце. И точно както трябва — стопи снега. Само че около блока стана наводнение до третия етаж. Ние с лекции започнахме да ходим с плуване. Домакинката пък си докара хеликоптер — явно е единствената, която не се дави. Аз се спасих по класически начин: взех надуваем дюшек и канех колежки да гледат как се държа на вода. Най-накрая и тя ми предложи да ме „събере“ наемите. Тогава разбрах, че студентският град е единственото място, където наем се плаща и със сърце — и с инфаркт.
8 март 199... год.
Днес женски празник — колежките черпят. Аз като видях трапезата, направо ми прималя: мезета, десерт, салати… и между другото, алкохол. После ми мина мисълта, че Чудомир е прав: жената не си мисли за мъж само когато минава над пропаст. В нашия блок това става втората минута след като отворят хладилника. С един хипар си ударихме среща под масата, после се разбъркахме кой кого чака и в какво качество. На сутринта си намерих тетрадката с бележки: „Не си измисляй планове — те си ги изпълняват вместо теб.“
9 март 199... год.
Махмурлук. В джоба си намерих листче с адрес, написан с женски почерк. Името ми беше написано — и то така, че никога повече няма да ме заболи глава: „Тук да дойдеш“. Хвърлих листчето в коша. Да не съм луд да ходя на два квартала пеша само за да ми кажат „ами ти защо беше дошъл?“. По-добре да търся истината в учебника.
И когато ми се отвори апетит, си казвам: няма значение колко си счупен — важното е, че винаги може да се събереш… стига да има кой да ти даде втори шанс.
(Само че като студент, вторият шанс винаги идва като глоба, изпит и три кофи студена вода.)