Девалвация на ценностите е, когато жената предпочете вместо златното сърце на съпруга си — железния… хладилник на съседа, защото „поне винаги има нещо за ядене“.

Девойка влиза в парфюмерия и казва, че иска да ѝ покажат новите парфюми.

Девойката се замисля.

Девойка води светски разговор с младеж, седнал на нейната маса в ресторанта:

Девойка звъни на майка си от весел купон:

Девойка обяснява на приятелка:

И аз викам: „Какво?“
А той: „Една усмивка.“
Само че после ми подава празна кутия от бонбони за тая „усмивка“…

Девойка пътува в едно купе с един доста самоуверен мъжага. Дойде време за лягане. Мъжагата стана, започна да се съблича, та чак въздухът се наелектриза.
Девойката с надежда го поглежда и казва:

Мъжът не трепва, съблича се, слага се удобно и веднага заспива.
На сутринта девойката го гледа укорително:

Той се размърда, погледна я и отвърна:

Девойка се явява на изпит в университета. Изтеглила най-трудния вариант — въпросите, разбира се, били такива, че не е чувала и за половината от темите. Професорът я гледа строго и казва:

Професорът никога не бил чувал за такава болест. Вечерта се срещат, той се успокоява и… преспиват заедно. На сутринта професорът минава през коридора и среща познат математик.

Девойката пита младежа:

Дейв влиза в бара и вижда Джон да се усмихва така, сякаш му е подарили целия свят. Пита го:

Джон го поглежда:

Аз: „Разбира се!“
Качихме се, отплувахме навътре. После спирам мотора и казвам: „Чукане или плуване.“
Дейв… тя не можеше да плува. Не можеше. Никак.
На следващия ден Дейв пак го вижда същия—още по-сияещ.

Аз: „Може.“
Отплувахме, спрях мотора: „Чукане или плуване.“
Дейв… тя също не можеше да плува. И това беше.
Третия ден Джон рони крокодилски сълзи в питието си.
Дейв го пита:

Джон се дави в мъка:

Аз: „Да, разбира се.“
Качихме се, отплувахме, спрях двигателя и: „Чукане или плуване.“
И тя — разкопча си нещата… и вади нещо такова… че дори вълните се оправиха.
А после ме погледна и вика: „Спокойно, аз плувам.“
И… аз НЕ МОГА ДА ПЛУВАМ…

Дейв влиза в бара и вижда Джон да си пие ракията с такава широкоусмивка, че чак му светят очите.

Пита ме: „Може ли да се повозиш с лодката?“
Аз: „Разбира се!“
Качихме се, отплувахме малко навътре и после изключих двигателя и викам: „Плуване или работа!“
Дейв, тя не можа да плува… не можа да плува!
На другия ден Дейв пак влиза в бара. Джон пак сияе, ама по-силно.

Пита: „Може ли да ме повозиш?“
Аз: „Няма проблем!“
Отплувахме, изключвам двигателя и: „Плуване или работа!“
Дейв, тя не може да плува… не може!
На третия ден Дейв влиза и гледа Джон — рони сълзи над питието.

Ама невъзможна! И вика: „Ще ме повозиш ли?“
Аз: „Разбира се.“
Качихме се, отплувахме още по-навътре, изключвам двигателя и викам: „Плуване или работа!“
Тя се усмихна, разкопча ме… и направо… Дейв, АЗ НЕ МОГА ДА ПЛУВАМ!

Действието се развива в Северна Гърция по време на гладните „шестдесет години“—когато маслините са само спомен, а козето мляко е лукс за празници. Една местна мома (няма да я наричаме красавица—в такива времена дори портретистите си отлагали работата) решила, че така повече няма да кара. В Америка! Там поне има надежда, че гладът е платен с доставки.
Само че проблемът бил „без хримата“—няма пари по гръцки, няма и по справедливостта. Затова отишла в кръчмата, където се събирали моряците, огледала се и се спряла на най-„подходящия“ кандидат—най-куция по характер, най-убедено самотният и, по някаква странна традиция, единственият младеж, който изглеждал сякаш е виждал жена само когато е ял.
Приближила се и му казала:

Момъкът не чакал да го убеждават като на пазар. Само я осведомил:

Накарал я да се мушне в една спасителна лодка, покрил я с чергилото, завил всичко както трябва и корабът потеглил.
Десет дни момъкът я хранил с вафли, поил я с портокалада и тя „изпълнявала всички обещания“—така, както са ги рисували по старите вази: с ентусиазъм и без излишни философии. На единайсетия ден, точно когато било най-удобно да свършат историята, един страшен мустакат капитан вдигнал чергилото и изкрещял:

Капитанът замръзнал.

Действието се развива в едно от частните радиа в Перник. Върви радио-игра: слушателите трябва да измислят най-оригиналната употреба на дума, която я няма в речника (някой тъмнокафяв том, ако се сещате). Наградата е екскурзия до Слънчев бряг.
Дотам е скучно, чак да ти прилошее от реклами, докато не звънне един байно:

Настъпва прелистване на големия тъмен речник:

Радиоводещият мигом прекъсва. Пускат музика. Първо заглъхва, после пак почва, после пак заглъхва — все едно техникът се кръсти на нещо и си отдъхва.
След това се обаждат лелки с тъпи предложения, обажда се един дядо да каже, че байното било „късни години комунизъм“ и че иначе било скука. Три минути преди краят, пак звъни:

Пак прелистване. Пак тишина. Пак поглед към публиката, без да има публика.

Радиоводещият ахва, но не казва „няма начин“ — просто слага край на разговора. Следва гробна тишина… и музика.
А някъде в Перник, изречението още се носи по студения въздух:
„Праздник навря у газо…“

Дело за кражба на ток. Съдията пита подсъдимия:

Дело за кражба.

Дело за кражба. Съдията пита подсъдимия:

Съдията към пострадалата:

Дело за кражба. Съдията пита пострадалия:

Дело за развод. Съдията пита мъжа:

Ден 103 без секс. Бягам с джапанки по стълбите, да чуя поне „цъкането“ — да не ми се завие свят от мълчанието.

Ден 130 без секс… Откраднах емблемата на Рено. Поне тя поне не ми се обажда в 2 през нощта.

Ден 228 без с*кс: