Мръсни
Вчера най-накрая убедих мъжа ми да си купим нов плазмен телевизор — много скъп, половин година го дъвчехме по финансовия план. Отидохме в магазина, платихме, изкарахме го, и на радостта по пътя за вкъщи… решихме да си „отбележим“ с една малка бутилка — нали за кураж.
Прибрахме се, ударихме по едно питие — и още едно. Аз викам: „Край — вече е време да го окачим, да го гледаме!“. Той се беше размекнал, дали от куража, дали от коняка, и взе, че рече: „Давай, аз ще го сложа.“
Премести масата, сложи стол отгоре, качи се и ме накара да държа стойката. Стоя си щастлива, гледам как моят „майстор“ прави чудеса под тавана. Всичко изглеждаше вълшебно… докато не усетих, че нещо „клацна“ и въздухът стана наистина напрегнат.
Поглеждам надолу — и какво да видя: отгоре на гащите му се беше измъкнала една „възглавничка“ (и то не как да е). Аз, естествено, отстъпих с поглед… и междувременно леко я чопнах с два пръста, да я върна на мястото.
Само че моят герой направи обратен полет от стола като от катапулт — телевизорът изтърва се, удари се в земята, разби се на парчета, а той с останките към мен като че ли беше решил да ме целуне с тавана.
Аз си викам: „Тоя път ще ме пребие!“ — а той, задъхан, само: