Да, да… Иванчо каза, че “така трябва”, защото уж било оправено всичко — чип, настройки, работа…
Иванчо?! Значи двамата сте в кюпа! Виж сега, Марин… при тая скорост директно ти взимам книжката и викам “прощавайте” на кръщелното… Но да видя аз — човек съм, давам шанс.
Марин и Иванчо се споглеждат:
Да е*е… колко па да е*е?! Старичък ми се види… може да не му издържи, а и ако го стискаш малко… може и да мине без проблем… Рисково, но без книжка е гадно, брат!
Хвърлят чоп и Марин тръгва към храстите — бавно, наведена глава, като на погребение.
Петнайсет минути минават… двайсет… половин час…
Когато Иванчо вижда, че вече няма патрул и Марин се връща, излъчва облекчение.
Петър — или по-скоро Иванчо — плахо чупи мълчанието: