Лятото свърши. Дойде време да си спомня за екскурзиите, за дните на плажа, за вечерните разходки, за яките партита и… за всичко друго, което все си казвах, че „тази година ще го направя“ — само че през цялото време бях в график… на отлагането.

Магазин. Дълга опашка. Мъж на щанда, хич и не бърза.

И още… ама не за мен, за комшийката! Тя иска… това, това и ето онова… не, не онова, а другото… аха!
Опашката вече се разлюлява и го подхваща:

Мъжът спокойно се обръща към всички:

Мазното петно на блузата ви няма да се вижда толкова, ако не изобщо решите да се обличате.

Майка пуска детето си да си играе из парка и по едно време го гледа — че се е настанило до една локвичка и започва да рови в тревата:

Майка се кара на сина си:

Между луди:

Между приятелки:

Между приятелки:

Между психично болни:

Местят лудите от една лудница в друга. Разстоянието било голямо и ги натоварили на самолет. По време на полета никой не ги спирал — играели футбол направо в самолета.
Пилотът се обадил на доктора, целият пребледнял:

Доктора влязъл в салона, изгледал ги строго и викнал:

Лудите се понадигнали, опулили се, после се събрали и сърдито-среснато седнали по местата.
Пилотът въздъхнал с облекчение, доктора се върнал да си говори с него… и точно след две минути — пак почнало. Второто полувреме. Същата истерия. Същите шутове.

И те пак се стреснали, млъкнали и седнали.
Пилотът решил, че вече докторът му е дал всичко от себе си и казал:

Станал и отишъл право при лудите. Две минути по-късно се върнал… с усмивка.

Доктора само се намръщил:

Тогава минали 5, 10… 20 минути — никакъв звук. Никакви топки, никакви ритници.
Доктора се оживил:

Пилотът се ухилил:

Миков в ресторанта:

Миналата Коледа ти дадох сърцето си — нали сме в сезон на подаръците…
Ама ти ми се отблагодари като го “опаковаш” в пластмаса за еднократна употреба и ми върна касовата бележка.
Оказа се, че съм бил не донор… а промоция.
Иронията? На нея пише: “Връщане не се приема!”

Миналата година не ходих на ски в Италия — уж да не се излагам.
Тази година реших пак да не ходя на ски в Швейцария — да разнообразя програмата!
Следващата зима май ще карам по фактурата: дебела, но само на хартия.

Миналата седмица аз с една компания отиваме в Пирин на лов. Само че на третия час ровене по храстите разбираме, че сме се изгубили — пълен абсурд.
Едно момче, Жоро, се обръща и вика:

Аз го гледам, мисля си две секунди и отсичам:

Пак след около час някъде Жоро въздъхва:

Миналия уикенд отидохме на село, че да “хванем свеж въздух”. Естествено, свежият въздух свърши още на третата минута, защото брахме ябълки. Колкото не видяха ябълките, толкова и ние — набрахме цяла каса. Не “една-две”, а направо касетка — 30 килограма.
И понеже сме хора разумни, решихме да дадем половината на комшиите. Само че аз, естествено, се възпротивих:

Оправданието ми беше просто: сметнахме си го като хората. Ако аз, жена ми и баба ядем по 12 ябълки на ден, до края на месеца ще ги изядем без проблем. Вече втора седмица сме на ябълкова диета. Бабата издържа точно четири дни — после се предаде и обяви, че “не е виновна, че тялото не разбира от математика”.
Така че се наложи нейната порция да я поема жена ми. Няма проблем — стига ябълките да не са като домашния Wi‑Fi: уж са едни и същи, ама понякога “се променят”.
Отначало ни се стори нормално. После започнаха едни работи… Да кажа направо: стана най-любимото ни занимание — чакане. Тоалетната се ползва като първа класа по влак: билетът е ограничен и винаги някой е влязъл. С жена ми общуваме основно през вратата — аз съм там, когато тя е тук; тя е там, когато аз… е, когато аз не съм там.
Баба засега не я пускаме да я ползва — нали е баба, не ѝ трябва чак толкова акъл, за да се оправя сама. А и е по-удобно така.
Сутрин започнах да излизам по-бързо за работа. Вчера за малко да ме глобят за превишена скорост. Размина ми се — но дългите съвещания вече ги избягвам. В офиса дори не ми се иска да се преструвам, че съм спокоен: човек със стегната походка и “решителен поглед” е или много мотивиран, или просто тича от календар.
Във фитнеса временно не ходя — гледам да не се напъвам излишно. Знаеш ли какво може да стане… Обличам се топло, за да не би да кихна. Не за здраве — за да не би да си помислят, че съм изгубил контрол.
Сега съм адски дисциплиниран: не се разсейвам, говоря само когато е нужно и по правило — от прилично разстояние. Шефът ме пуска по-рано. Нещо ме подозира, ама гледа да не пита.
А вкъщи — всичко върви по отработена схема:

Навън се разхождаме малко. Държим се близо до дома. Кой го знае… Хм… Топли ме мисълта, че останаха само две ябълки. Това е всичко. Извинете… налага ми се да тръгвам.

Минаха две години, откакто не съм пушил трева. И знаете ли какво е най-лошото? Нищо не е различно—освен че вече имам по-добри причини да не си спомням какво съм забравил.

Мис Плеймейт 2017:

Мислите, че рекламите са най-големите лъжци? Поръчайте си маратонки онлайн! Показват едни снимки — леки, перфектни, “като в спортен магазин”… Обувате ги и… мамка му — оказва се, че са от същата партия като политиците: за снимките са виновни, за краката — не!

Мисля да започна да посещавам курсове за бременни — да се науча как да дишам, когато преям… и как да не се паникьосвам, когато най-накрая свърши.

Мисля да пусна парното и фурната на печката, че да влезе малко прохлада… и ако не ми се получи, поне да ухае на печено вместо на зъзнене.