Лъвът си направил трудов ден в гората с задължително присъствие на всички животни. Само лисицата не се появила. Лъвът пратил старата вещица баба Горо да я извика.
Баба Горо отишла, почукала на вратата и видяла табела: „ПРАТИ СЕ!“
Върнала се при лъва и му казала всичко.
Лъвът само свил рамене: „Е, и аз като млад така правех…“
Минало време. Още един трудов ден. Пак само лисицата го няма. Пак баба Горо тръгнала да я търси и пак на вратата — същата табела: „ПРАТИ СЕ!“
Лъвът пак не се ядосал, но на третия път вече лично отишъл. Гледа табелата… влиза и гледа лисицата — отпред на масата и точи баница, все едно е на гости.
Лъвът: „К’во, бе, лисо — така ли се работи?“
Лисицата: „Така, лъвчо — трудовият ден… ти го ‘ПРАТИ СЕ’!“

Малко дете гледа как чичо му подскача по стълбите към тавана и пита баща си:

Междуселски автобус. Баба сяда зад шофьора и поръчва:

Автобусът се клати час, два, три… и по едно време бабата побутва шофьора:

Шофьорът пребледнява — разбира, че е забравил! Хваща на ум пътя, върти волана, натиска газта и врътва точно толкова обратно, че да стане сметката.

Местят зоопарка и понеже трябвало да минат по-евтино, наели самолет без екипаж. Още след излитането се случило: лисицата се качила в пилотската кабина и почнала да се разпорежда като на своя територия.
Не издържала дълго и решила да види каква е схемата. Гледа лисицата натиска бутони като обезумяла.

Лисицата си помислила: „Щом лисицата се справя, аз и баба ми Мецка ще го доразгледаме.“ Дошла баба Меца, почнала да натиска всичко наред. Самолетът тръгнал да се дави и всички се побъркали.
А от кабината спокойният глас на лисицата:

Минути до затварянето на магазина. Измореният продавач се кани да си тръгва. Влиза една бабичка:

Продавачът се протяга към тезгяха и вади последния хляб. Слага го на кантара — точно един килограм.

Продавачът въздъхва, изчаква драматично и обръща хляба обратно в пакета. Вади го отново — сега кантарът показва килограм и половина. Натиска леко отгоре, “да му се позасили работата”.

Минути преди затварянето на магазин, мързелив продавач прибирал кашоните. Точно тогава влязла една баба.

Продавачът се плъзнал до щанда, взел последната връзка домати и ги сложил на кантара. Везната показала точно един килограм.

Продавачът въздъхнал, прибрал доматите и върнал отново, та тоя път минал на половин килограм.

Млад мъж пита продавач в магазина:

Мъжът живее все едно е в приказка — спи, яде и чака чудото да стане само.
Жена му — вещицата: „Безплатно няма, плащаш с нерви!“
Тъщата — баба Яга: „Искаш ли чай? Ще го сваря… ама на твоя гръб.“
Децата — дяволите: сутринта палят духа, вечерта палят и ти парите.
Съседката — принцеса: усмихва се сладко и гледа само какво си купил… за да го оцени.
А нейният мъж — Иван Глупакът…
та той не ревнува — той си мисли, че това е най-нормалната формула за щастие: семейство от легенди… и една сметка, която винаги излиза на него!

На Баба Меца и дошъл сезонът на „онова“. Тръгнала тя из гората да пита животните има ли начин да спре най-после и тия проклети „проливания“. Питала тук, питала там — никой не знаел. Накрая вдигнала очи към небето, та дано орисията й донесе акъл, и съзряла Орльо.

Орелът, без да спира да лети, само се смигнал, изгърмял с поглед към земята, после пак се почесал, все едно си проверява ноктите, и рекъл:

Мина време. Животните се събрали под голямото дърво да си приказват глупости. Изведнъж от храсталака изскочил Зайо и се нацепил в кората така, че чак камъкът рекъл „стоп“.

Всички се скупчили около него, гледат го, чудят се, къде е „фокусът“. И тогава Орльо пак кацнал като че ли нищо не е било и отговорил на всички още преди да са попитали:

Орелът толкова засрамил Зайо, че горските го подхванали и оттогава всички му викали Тампончо — даже и майка му, ако случайно нещо се случи по козината.
След месец пак същото дърво, пак същите клюки. И пак — от близкия храсталак нещо профучало с такава сила, че въздухът изсъска.

Орелът се изправил, изтупал се от мъхове, подпрял се с крака, напънал се… и след като най-сетне се отървал от дървото, рекъл гордо:

На гарата във Варна баба Пенка и баба Дора набират квартиранти…
Пенка:

Дора:

На електрически стълб висят двама електротехници и разгорещено се карат. Отдолу минава дядо и ги пита:

Единият от тях отговаря:

Дядото се навежда, поглежда и като минава, се връща с една макара в ръка. Тогава електротехникът се обръща към колегата си:

На кинокасата има табела: „За матроси — само 2 лева“.
Приближава се бабка, подава 4 лева и казва:

Наблюдателност, съобразителност, хитрост и скорост се преплитат в едно, когато някоя баба забележи свободно място в автобуса — и за по-малко от секунда е до него, като че ли е паркирано специално за нея.

Навикът е страшна сила. Дядо ми, като чисти екрана на смартфона си, все се оплаква, че му е много трудно „да драсне“ — и първо си облизва пръстите, сякаш така ще намери правилния бутон.

Наглост — да бръкнеш в чантата на съседа и да се оправдаеш: „Аз търся само молив.“
Бързина — да напишеш домашното на ръба на масата, преди да са го дали.
Търпение — да решаваш задача с чорапи от двете страни на краката.
Учителска стая — царство на шепота.
Учител по физика — магаре, което все търси накъде да се „ускори“.
Учител да разказва урок — счупен часовник: тик-так, ама все не на правилното време.
Ученик пред дъската — доброволец от някаква тъмна служба.
Ученик — жител на стая № 213, но с различни номера по бележник.
Бележник — дневник на бедствията.
Ваканция — рестарт на сърцето.
Събота — небето прави обещания.
Неделя — слънцето е длъжно да ти се усмихва.
Класен ръководител — директор на лошата новина.
Тетрадка — черна и червена карта за наказание.
Свободен час — тайна радост с аромат на попрекалена свобода.
Училище — самотен манастир на задълженията.
Тройка — „почти като разбрал“, но без подпис.
Петица — на прага на щастието, само да не го подхлъзне учителят.
При директора — стаята, в която истината се проверява на живо.
Родителска среща — скърцане на зъби, усмихнато „възпитано“.

Над гората лети Змей Горянин и крещи:

Седи Лиско седи пред дупката си и си чешe ухото, гледа нагоре и укорително клати глава:

Най-съкрушителното нещо в живота е не болестта, а баба ти да ти каже: „Сине, не се притеснявай — само отслабни.“

Направили в гората капан за онези, дето не слушат. Вървял си зайчето и без да иска паднало вътре. Паднало, подскочило, ударило се и припаднало. Същия ден до обяд в капана се набутали лисицата и вълкът, а към вечерта тъкмо паднала и баба Меца — и пак в безсъзнание. Като се събудило зайчето, огледало се, почесало се зад ушите и си рекло:

Направили в гората яма-капан. Вървял си таралежът и без да иска се търкалял право вътре. Паднал, ударил се и онемял от страх — заспал си направо.
Същия ден до обяд се намъкнали и лисицата, и вълкът — все в капана. А привечер тъкмо и баба Меца, та тя, паднала в безсъзнание.
Събудил се Ежко-Бежко, огледал се, почесал се по главата и си рекъл:

Някаква баба се обажда разтревожена в пожарната: