За щастие, да… Само че вече го научих и как. По-точно: “как” да не си личи, че не му е толкова романтично.
Ти била ли си влюбвана?
Къде ли не съм била… по цяла седмица, в понеделник — лудо, във вторник — драматично, и накрая — в сряда вече бях “просто уморена”…
Ти да не търсиш края на пицата? Не го търси! Аз го изядох.
Ти защо още не си учил?
Не ми е дошла вдъхновението.
Аз нали съм ти тук.
Да, ама ти си по физика… а аз уча математика.
Ти как не помниш рождената ми дата?
А, помня! Само че помня, когато ти е всеки път 8 март!!!
Ти мислиш ли, че съм ти достатъчен?
Да!
Е, добре… защо тогава не говориш за деца?
Ама, не отскачай толкова внезапно към сериозните теми!
Ти наистина ли не знаеш кой е истинският баща на бебето ти?
Не знам! Могат да ме обвинят, че съм непредпазлива, но не и че съм любопитна!
Ти никога не ми гледаш в очите! Не забелязваш какво съм направила по тях!
Как така — виждам.
А аз не съм ги пипала… то само си е дошло!
Ти си мъж под чехъл!
И какво? Аз поне съм под чехъл… не в гардероба!
Ти си пълен провал!
Абе нали всеки ден чистя?
А аз всеки ден мръсотията я правя, щом я имаш да чистиш — без теб моят живот няма смисъл!
Ти чий син си?
Аз и татко не знаем… а мама не иска да каже, за да не се наложи да ѝ връщаме ключовете.
Току-що видях един младеж да се опитва да флиртува с жена ти.
Успя ли?
Успя…
Значи вече не е жена ми…
Току-що видях как един младеж опитва да се промъкне в апартамента ти през балкона.
И успя ли?
Не, не успя.
Е, значи балконът не ми е наш…
Толкова години сте женени с жена си, а всеки път, когато ви видя в града, пак сте се хванали за ръка… направо ви завиждам на чувствата!
Чувствата са едни и същи… само че ако я пусна, веднага ще ме хване и за портфейла.
Тошко, мамице, за сватбата мама ще ти подари спалня с три юргана!
Защо три, мамо? Два ни стигат!
Нима мислиш, че мама ще те остави да спиш само с чужда възглавница, съкровище?!
Трети месец не говоря с жена си.
Защо?
Не искам да я прекъсвам… тя си говори сама вече.
Три пъти ме съдиха за издръжка… и пак я платих…
Ах, ти, какъв късметлия!
Не бе, глупако… за една и съща… но всеки път в различен съд.
Ааа, за това ли! Женкар си, а не късметлия!
Трябва веднага да напуснем града! За наша собствена безопасност е!
Мамо, стига… пак ли ще ходим на „екскурзията“ при баба, дето няма интернет?
Трябваше от тази баница да изпечеш сто ката! — казва мъж на жена си.
Толкова много ти хареса?
Не, просто ако не бяхме я правила сто пъти, нямаше да стане чак толкова люта.
Уважава ли ме детето, когато стане дума за домашни?
Като Бог!
Да бе…
Вярно е. Почти цяла седмица не ме и поглежда — „няма време“, „после ще“, „не е важно“… Ама щом му потрябва нещо — обувки да търси, контролно да минава, бележка да се пише — изведнъж ме намира и почва да се моли горещо… все едно аз съм му спасението.