Той извади иглата и аз усетих как ми изтръпват ръцете. После… потече кръв.
Никой до сега не ми беше правил такова „зъболекарско“ преживяване… без да ми дръпне и зъба на мозъка!

“Фродо” е най-добрият прякор за приятел, когото не можеш да намериш, след като е сложил пръстен… защото вече не е човек, а направо “незабележим в менюто”.

„Ах, любовта е болка, голяма болка…“ — си мислела мишката, докато галеше таралежа с мустаците си. „Ех, защо тогава всички се оплакват от боли — а никой не пита дали и той е доволен?“

„Всичко е наред“ — това е едно от най-опасните изречения, които един мъж може да чуе от жена. „Всичко е наред“ означава: тя не казва веднага какво е станало, а си го записва. И после мислено си подрежда реда: кой, кога и с какво ще го компенсира. Нещата изобщо няма да са „наред“ — просто ще са по план.

„Двама мъже и половина“ първоначално е било идея за сериал само с Чък Норис — ама после продуцентите казали: „Добре, ама къде да сложим половината?“

„Зад всеки успял мъж стои жена — а зад нея… съпругата му, която вече брои колко пъти е минал по пътя.”

„КРАСОТАТА ИСКА ЖЕРТВИ!“ Аз съм красотата.
Моят мъж е жертвата — той плаща прическата, аз му забранявам да мърда, докато го снимам „само за снимка“.

„Коя е баба?“ — съчинение на третокласничка
Баба е една жена, която няма собствени деца, но има много свободно време да гледа моите. Тя обича да намира „най-интересното“ в света, даже когато е просто прах по обувките.
Дядо е същото, само че е мъж. Той не знае всички неща, но знае как да каже „Ей, виж това!“ и после всички гледаме нещо неизвестно защо. Обикновено е някакъв бръмбар, който не иска да му се свети с фенер, ама баба много настоява.
Баба не трябва да прави нищо сложно — само да идва на гости и да се смее. Тя е стара, затова не бива да тича, но може да се спира навсякъде, например пред най-обикновен храст и да възкликне: „Колко е живописен!“ Дядо също се спира, за да продължи разговорът да не свършва, докато ние направим снимка на пейката.
И бабите никога не казват: „Хайде по-бързо.“ Те казват: „Само да видим още малко!“ И после още малко става толкова много, че вече сме на друга улица и не знаем как сме стигнали дотам.
Баба винаги носи очила и вади неща. Понякога са кърпички, понякога е термос, а понякога — нещо в джоба, което не може да се обясни, но ухае на „баба“. Ако има зъб, тя може да го „помести“ и да продължи с това, което върши, сякаш нищо не е било.
Като ни питат защо кучетата гонят котките, баба винаги знае. Поне така казва тя. А на „Къде е главата на червея?“ отговаря, че е там, където му е най-удобно.
Когато ни четат приказки, те не казват: „Ама ние това вече го знаем.“ Те казват: „Ха, пак ли? Добре де, слушайте внимателно!“ И се оказва, че пак сме изпуснали най-важното — че накрая пак има торта.
Всички трябва да имаме баба и дядо, защото те са единствените възрастни, които могат да обяснят всичко, да спрат времето за нас и да ни дадат сладко, без да ни питат какво сме направили днес.