Същността на родителството:

Сюзън Антъни:

Сяда един български турист в берлински ресторант, но не знае и една дума немски. Накрая решава да експериментира. Идва сервитьорът и той поръчва:

Сервитьорът носи супата, а нашият човек решава да пробва пак:

Сервитьорът носи шницела. Накрая българинът, доволен, вдига ръка:

Сервитьорът носи сметката. Нашият доволен въздъхва:

Ся… Един чужденец тръгнал за България да пробва прочутите ни лечебни минерални води, ама нямал и най-малка идея буквално за нищо на български.
Питал един познат, за когото знаел, че и той не знае езика, как се оправя, докато бил на почивка тук.

Чужденецът слушал внимателно и на изпищялото в София кацнал на летището, качил се на първото такси и още на вратата на шофьора:

И шофьорът го откарал веднага… в хотела.
Така се окуражил, че направо му станало смешно и тръгнал уверено по-нататък. Отишъл на рецепцията и рекъл на първата служителка, която видял:

Рецепциониската само кимнала и без никакви обяснения му дала най-най-луксозната стая.
След това решил да мине и по-спокойно през обществените бани — защото водите си води, но трябва и процедура. В Банкя отишъл, влязъл, огледал се и накрая към служителя:

Служителят го погледнал, викнал друг, после трети… и го завели до банята с думи:

ТОЙ: Ура! Най-после! Едва изчаках!
ТЯ: Да си ходя ли?
ТОЙ: Не, дори не си и помисляй за това!
ТЯ: Обичаш ли ме?
ТОЙ: Разбира се!
ТЯ: Понякога нямаш ли ме предвид?
ТОЙ: Как така?! Аз всичко друго съм го забравил!
ТЯ: Ще ме измамиш ли?
ТОЙ: В никакъв случай!
ТЯ: Ще ме лъжеш ли?
ТОЙ: Не! Как ще си помислиш такова нещо?
ТЯ: Значи ще ми се довериш ли?
ТОЙ: Да, разбира се!
След сватбата — четете отдолу нагоре…

ТЯ:

ТОЙ:

Тази история се случи преди около толкова години, че вече и светофарите не помнят—преразказвам я от името на свидетел.
По онова време по московските улици, та и по цяла Русия, западни автомобили се срещаха рядко като честен данък. И, разбира се, една такава среща се състоя и моят приятел я запомни за цял живот.
Става дума за кръстовище. Светофарът „замълча“, тоест изгори, и на негово място сложили полуавтомат със свирка и палка—работи, както си знае: ако закъснееш—побърква те с внимание.
И идва един „меренц“ на дипломатически номера. Не кола, а изложба на колела—лъскава, нова, стегната. Немците бяха натъпкали вътре всичко мислимо и немислимо, включително и пасивна безопасност, дето да се чудиш дали в проекта са мерили човека, или го преценявали за експонат.
Единственото, което явно не са предвидили, беше: зад него се движи „Жигули“ с дядка зад волана.
Картината е ясна: дядо се ползва като последна инстанция, а младите явно още му се чудят как да постигат ефекта. Катаджията се прави, че не гледа—обръща се с гръб към „мерц“-а, както си му е навикът.
А дипломатът—величав, самоуверен, с вид на човек, който винаги има предимство—като вижда, че никой не мърда, го приема като знак „Стоп“ на собствения му език. Набива спирачки рязко.
И тъй като „Жигулито“ е от онези, които не спират—то просто променят траекторията—дядката го догонва.
Ударът не бил от най-силните. Нищо страшно. Само че след удара започват звуци като от новогодишна каскада в завод за бонбони.
Катаджията подскача, обръща се и… „мерц“-ът го няма.
Тоест стои. Само че вече не е кола.
Отпред—куполообразно недоразумение, без врати (защото, видиш ли, при удар е по-безопасно да не се мотаят), двигателят отдавна е на асфалта, салонът не е салон, а научна изложба от прах, пяна и разпнати възглавници, а вътре обезумял дипломат, притиснат към стъклото, мокър от глава до пети—в пяна, през въздух и с израз, който казва: „Ето това ли беше безопасността?“
Първо се задействаха възглавниците. После, като по учебник, започнаха пиропатроните: пуснаха врати, които „по принцип“ не трябва да пречат, отстреляха каквото може да попречи на салона, а за всеки случай напръскаха вътре пяна—нали се знае: ако има пожар, човек да не се притеснява, че ще му изгорят нервите.
Бърза помощ пристига мигом. И прибира:
като първо—катаджията, защото той гълта свирката от уплаха,
а дипломатът и дядката… просто не ги търсят, щото с такава система за безопасност „какво да им стане“? Една среща с програмираната аварийност и край—вече са част от инфраструктурата.
След всичко това катаджията стои, тресе се, изважда свирката и казва:

Тази сутрин в препълената маршрутка пътниците измислиха нови “пози” за Кама-Сутра — един се държи за релсата, друг за чантата, трети за надеждата, а шофьорът само кимва: “Да, да… така е най-удобно за всички.”

Тази сутрин на закуска синчето тържествено обяви, че вече е написало писмо до Дядо Коледа. За себе си поискало най-новата игрална конзола, а за мама — ново кожено палто… Дядо Коледа за малко да се задави от чая, докато смята колко шоколадови монетки ще му трябват.

Тази сутрин спокойно попитах жената:

Докато си миех зъбите, тя вече ми беше написала график за седмицата, подредила етикети по шкафа и ми беше обяснила, че кафето не се “приготвя”, а се “следва процедура”. Разбрах, че не съм съпруг, а стажант в собствената си къща — и че ако продължавам така, ще ми начисляват и заплата…
Та реших: от днес аз ставам робиня… и й купувам автомат за кафе.

Тази сутрин станах рано. Направих закуска на мъжа си, докато той спеше, и му оставих чинията до леглото. Като се събуди, я погледна и вика: „Ама това е моето…“. А аз: „Да, и ти казваш здравей на всичко, нали?“

Тайната на щастливия брак: прави това, което казва жена ти, но го прави по такъв начин, че да си убедена, че идеята е твоя.

Тайните мечти на мъжа:
дъщеря — на корицата на „Vogue“
син — на корицата на „Sport“
любовница — на корицата на „Playboy“
а жената… — на листовките „ТЪРСИ СЕ: изчезнала съпруга, последно видяна със съседа“.

Такаааа… за да съм добра съпруга, трябва да съм — у дома домакиня, при роднини гостенка-кралица, а вечер… в леглото — актриса на любовен сериал… Господи, само да не ги смесa!

Така… дъщеря ми е абитуриентка тази година. Добре. Започнах да смятам грандиозното: ще наема градския стадион, защото побира точно 3 балетни трупи, 1 камион конфети и мис Тигрова — плюс аз, да не се губи темпото. Ще има хеликоптер-пратка, която да хвърля салфетки „на късмет“ (естествено, само в правилната посока).
По средата на стадиона ще изкопая ров, в който да плуват делфини и лебеди… и двама съвсем малки катера на бреговата охрана да правят „държавна визия“. А дъщеря ми ще влезе на трибуна, носена от елитни слонове — да не кажете, че сме скромни! — след нея 30 джуджета, облечени в бяло, ще марширурат, ще пеят „Мама мия“ на АББА и ще танцуват, докато жонглират с топки, гланцовани като реклами.
После… ще накарам да й ушие рокля от коприна, бетон и стъклена вата, покрита с гирлянди и истински къс от Берлинската стена — не за стил, а за история.
И най-важното: храната. Да видят хората, че не сме случайни. Китара от яребици, пъдпъдъци, трюфели и още камъни — ако може да са блестящи, да са блестящи. За десерт ще довлача глетчер от Норвегия и ще го поливам с нещо скъпо, примерно луксозен сос „със сертификат“, да се разчуе от далече.
Има ли значение? Зарята ми е важна. Една дъщеря имам, затова ще купя няколко ракети „само за настроение“ — да светне небето, да разберат извънземните, че тук сме сериозни.
Та така… веднъж се живее YOLO, демек — една дъщеря имам. И ще й татуирам „YOLO“ на новите цици за бала… да не се чудят после къде е смисълът!

Талес Милетски казал: „Надеждата я има само при онзи, дето вече е изчерпал всичко — и парите, и търпението, и оправданията. Там поне остава място за чудо.“

Тананикам си: „Любов мое…“ Жената се усмихва, мисли си — ето, пак ѝ говори тя… А аз всъщност си казвам: „Любов мое… върни се, че забравих клавиатурата в кухнята!“

Таня три дни снима с камера цялото семейство, после влезе в съда да доказва, че съпругът ѝ е „втори път дете“ — и съдът ѝ призна, та ѝ отпусна още едни детски добавки.

Таня, любов моя, още не съм готов да се оженя за теб, но вече съм ти подписал първия чек за общия бюджет. От мен—плащането, от теб—споровете кой какво е купил.

Тате, да отидем на цирк!