Петгодишно момченце пита баба си:

Петел снел пет килограмово перо. При него изпращат репортер от местния вестник.

Репортерът задава същите въпроси и на кокошката:

Петнадесетгодишен купува препарат за почистване в аптеката и обяснява на продавача:

След пет минути пак се връща и иска още една опаковка.

Връща се още по-обмислен.

На вечерята при приятелката — цялото семейство е около масата. Момчето мълчи, не продума нито дума. Тя го поглежда учудено:

Петнайсетгодишен отива в аптека и пита за презерватив. Аптекарят го изгледал изненадано, ама в крайна сметка му ги дава.
Момчето:

Плаща и си тръгва. След пет минути се връща.

Вади още пари, взема втори презерватив и пак си тръгва. Връща се след час.

Отива на вечеря. Събрано цялото семейство. Момчето седи, мълчи и хич не смее да се обажда. По едно време девойката му прошепва:

Момчето отвръща:

Петров, който за пореден път е станал баща, казва на жена си:

Петък, някъде към 10:15 сутринта.
Пенко, още не съвсем буден, отваря очи и се обръща към жена си:

И да знаеш: ако пак пропуснеш будилника, утрото няма да е добро за теб — а за мен ще е още по-зле.

Петър взема заплата 1000 лева, жена му Минка — взима “отнякъде” още толкова, а харчат 3000 лева на месец… Та Петър знае ли, че Иван всъщност не е виновен, а просто е последният, който разбира?

Петър живееше при майка си. Той си мечтаеше за приключения, ама мама нон-стоп му говореше, обясняваше, наставляваше… и така приключенията все се отлагаха за „като пораснеш“.
И така… Петър стана на 33.
Един ден издържа последно и отсече:

А Петър не се прибра. Не се прибра и вечерта. Не се прибра и на другата. Майка му се притеснила, звъннала на 112.
Мина седмица… тя залепила снимката му по таблата в квартала.
Мина месец… после година… и седем години — докато най-сетне не продала гарсониерата в Люлин и не хванала път за Тибет.
Пристигнала — обикаля манастири, ашрами, пита навсякъде за „голобрадия Петър“. Никой не го бил виждал.
Докато един старец не я насочил към Великия Мъдрец:

Майката на Петър почти подскочила:

И тръгнала нагоре. Седем нощи се катерила, без да яде, без да спи, само повтаряла наум: „Къде е моят син?“
Когато стигнала двореца, видяла огромна опашка — хора с наведени глави, всички с въпроси по четири думи.
Застанала тя най-отпред. Изчакала още седем нощи и седем дни. Накрая хората излизали със свети очи, едва говорели от щастие — всеки си получавал точния отговор.
Тогава дойде нейният ред. Влязла. Било като в храм — мълчание, страхопочитание, богомолци от двете страни като статуи.
Майката стегнала гърлото, дигнала очи към олтара… и точно когато видяла Великия Мъдрец, той — не какъвто и да е там — ами си ядял спокойно на дървена маса с глинени съдове.
И в този момент майката буквално забравила целия мистицизъм. Свела вежди, смръщила се като по семейни въпроси и с гневна власт се провикнала:

Пешеходецът е човек, който има жена, син тийнейджър и две коли… и въпреки това всеки ден ходи пеш, защото „тая едната кола пак нещо няма да запали“.

Пешо звъни по телефона в къщи:

Обаче на обяд Пешо си идва сам.

Пешо на гости при Гошо:

Жена му:

Пешо се движи с колата, жена му все мърмори:

Тъщата веднага се обажда:

Пешо кипва:

Пешо се прибира в 4 сутринта доста пиян. Чука на вратата. Жена му:

Пешо, нито заплатата ти е заплата, нито колата ти е кола, а пак влизаш през вратата на входа и слушаш как баба качва праха си от третия етаж!?

Пешо, щастлив ли си от брака си с Мая?

Пещерен мъж си търси жена… Обикаля от пещера на пещера и във всяка влиза:

Първа пещера:

Втора пещера:

Трета пещера:

И точно тогава от пещерите се вдига огромно женско множество. Пещерният мъж се почесва по главата, плесва се по челото и казва:

Пилот на британските ВВС лети над Атлантика. Изведнъж левият мотор хвръква като факла в облаците. Пилотът веднага по радиото:

Дежурният диспечер спокойно:

Пилот на самолет притеснено звъни на стюардесата и отчаяно й крещи от пилотската кабина:

Стюардесата хваща микрофона и отива при пътниците:

Пътниците се хилят:

Тя се усмихва, сваля колана… и наистина сигналът спира.

И без да губи време, сваля сакото.

Пътниците:

Тя сваля ризата… и самолетът леко се пропуква от напрежение, като че ли още малко ще приключи всичко.
Един мъж се провиква:

Пътниците:

Тя маха и последната дреболия… и в този момент самолетът се разпада на части така, че всички чак забиват сълзи от ужас.
Само един пътник остава жив, полуглух от кръв и прах, и през стиснати зъби прошепва:

Пилотът съобщава на пътниците в салона, че самолетът пада и че всички на борда ще загинат. В този миг става една много развълнувана млада жена и през сълзи казва:

Отнякъде се обажда един младеж, приближава, взима една малка кърпичка, заглажда роклята ѝ и казва:

Писмо до затворник от майка му:
„Мили сине, толкова много ни липсваш! Откакто си в затвора, кой ли ще оправи оградата… няма кой да боядисa двора, нито да стегне покрива!“
Отговор от сина:
„И аз ви мисля! Само гледайте оградата да не я стягате много — че после, каквото ще излезе отдолу, ще го броят за доказателство… и ще ме задържат поне още 20 години! А може и вас да доведат да свидетелствате.“
„Сине… с писмото ти дойдоха и хора от общината. Мериха, снимяха, разкопаха половината двор… и нищо не намериха!“
„Мила мамо, каквото можах да направя — направих оттам. Сега вие си гледайте ремонта… и си оправете двора сами!“