Жените никога не си падат по съвършения мъж. Те идеализират идиота, в когото вече са се влюбили!

Жените носят сватбената халка, за да им завиждат приятелките.
Мъжете носят сватбената халка, за да им завиждат… приятелите, но тайничко.

Жените са като данъците. Когато ги знаеш, не ти трябват. Когато не ги знаеш — започваш да ги “оправяш” на вноски.

Жените са като кафемашини. Или са в режим „приготвям“, или са се прецакали и само мрънкат!

Жените са много коварни. Изнесох боклука, изчистих праха и излъсках огледалото… А тя само вдигна вежди и каза: „Нали ти не мислиш, че това ще замени онова, което закъсняваш да направиш?“

Жените са създадени да бъдат обичани, не да бъдат “разбирани” — защото ако ги разбереш, значи вече не ги обичаш, а ги ремонтираш като техника.

Жените се делят на две категории:

Жените се делят на три категории — млади, омъжени и… баби.
Първата категория се дели на две подкатегории:

Втората категория пак се дели на две подкатегории:

Третата категория не се дели на подкатегории — тя само се прехвърля от „ще ми мине“ към „то вече няма как да мина“.

Жените се делят на:
1. Красиви
2. Верни
3. Красиви и верни — само че трябва да ги „напомпиш“, иначе се правят, че са спаднали.

Жените се държат с мъжете като с хладилници — все едно ги няма, докато не им стане “жизненоважно” студено. И тогава се сещат за съществуването им… и започват да молят: „Ама включи го, де!“

Жените също могат да програмират, затова мъжете им купуват перални — да имат поне един “bug”, който се отстранява с натискане на копче.

Жените, дето пишеха: „Защо ми е да мога да готвя, като има доставка?“
Ще ми се да ги питам: „КО ПРАЙМ СЯ БЕЗ НЕГО?“

Жените, като децата, обичат да казват „не“ — за спорта.
Мъжете, като децата, го чуват като последна дума на закона.

Жените:

Той:

Тя:

Женска клетва към зарязалия бивш:

Женска реплика:

Женската интуиция е страшно нещо. Вчера ми свърши интернетът и реших да звънна на жена ми… ама от съседския Wi‑Fi — от телефона на един приятел. Само да и кажа, че ще се прибера късно.
Тя обаче вдигна и без никакво „ало“ ми отсече:

И аз се чудя… как ме усети, че съм аз?!

Женската непорочност се лекува с мъжко достойнство — ако не подейства, поне да не е само защото той е калпавият майстор.

Женски глас по телефона:

Женски гняв…
Жените обичат да ни хванат за „подозрителното щяло и нещяло“. Ние мъжете не сме особено умни, ама чак пък за толкова дреболии да се палят като факли… В петък жена ми каза:

Събота сутринта ставам, влизам в банята, вземам всичко нужно: гъба, препарат, четка, дезодорант „за финал“. Изплаквам, трия, минавам по ъглите, измивам плочките, лъскам крановете, че да се вижда човек в тях. Накрая пръскам въздуха да мирише „като спа“. Излизам, горд като току-що завършил военен тест.
На другия ден тя — жената, с поглед „ще те съдят в специализиран съд“ — ме пита:

Тя влиза, оглежда, връща се с един такъв глас… все едно съм осквернил златен храм, а не съм избърсал плочките.

Тогава аз, оправям се:

Опитвам се да споря. Вадя буркан с туршия, викам:

Тя ме удря с поглед:

Тя отваря шкафа и ми показва гъбата — огромна, мокра, с остатъци от препарат — стояла си отгоре, точно където аз я бях „върнал“ да не ми пречи. Само че била влязла в хладилника през кухненската врата, защото… аз нямам навика да мисля като хората.

Казвам:

Правя салата. Наливам олио. Викам си: „Сега да не объркам нищо.“ И тогава виждам на плота буркан със сол. Само че капакът е от същия комплект като гъбичките — „сериозно“ различим цвят. Взимам го уверено, обръщам го над чинията…
Опа! Изсипвам не сол, а… от „препарата за баня“. Не чак целия, но достатъчно да даде вкус на „санаториум“.
Жена ми се вцепенява над чинията. Аз се изпъварвам, усмихвам се:

Тя не казва нищо. Само поема дълбоко въздух, като че ще брои до десет.

Тя сяда. Мълчи още секунда. После става рязко, хваща салфетките… и започва да изтърсва нещо, което звучи като вулкан, но с думи.
Аз се опитвам да я успокоя:

И тогава… кихвам. Не просто кихвам — кихвам така, че лаптопът в хола „чува“ и решава да стане част от историята. Със салатата на масата и с миризмата на баня, аз кихам в посока на дивана, тя се обръща, а аз вече не знам кое къде беше чистено.
На финала тя ми хвърля последния, най-точния удар:

И аз само кимам, защото вече съм убеден: мъжът може да изцапа банята, хладилника и лаптопа… но женският гняв — него не го побеждава нищо. Даже не и собственото ти желание да угаждаш.
И накрая, когато се разчисти всичко, тя ми усмихва съвсем леко и казва:

А тя добавя тихо, почти с нежност:

И аз… тогава вече разбирам защо жените мислят, че всичко е наред, а не е.