Животът е като филм — започва в момента, в който се родиш, и свършва, когато умираш. Само че при повечето хора, след надпис „Край“, пускат пак рекламите…
А при някои — режисьорът пуска още една част: „Спомените“.

Животът е направо несправедлив към мъжете… Родиш се — гледат те всички с цветя за майка ти. Жениш се — всички ти носят подаръци, ама на жена ти. И като накрая умреш — пак всичко остава на жена ти… Само дето този път поне вече няма кого да наследи.

Животът на женения мъж се дели на две части:
Преди да каже „само за малко“…
и след това, когато вече не е сигурен за кое точно е било „малко“.

Животът на мъжа е истинско „АЗ, АЗ, АЗ…“. СтаваАз, обличаАз, ядеАз, работиАз, прибираАз, ремонтИраАз, мрънкаАз, гледаАз, играеАз… И като някой попита „Ти какво направи?“, той вдига рамене и казва: „Стига бе… това съм аз!“

Животът си е мой, ама понеже жена ми е дала мнението си, вече не споря — просто правя всичко по нейния “както казва”.
Така поне от една страна е мой живот, от друга — тя го подписва като изпълнител.

Животът ти се дава само веднъж… но после чак “накрая” разбират, че ти не се дава, а ти се… надяваш.

Живяха дълго и щастливо… Един месец щастливо и петдесет години „само още една седмица“.

Журналист взима интервю от столетница-миллионерка:

Журналист пита бизнесмен милионер:

Журналист. Учен фармаколог. Интервю.

Жътва е. Бай Пешо комбайнерът заминава на гурбет в Северна България за месец да жъне. Прибира се и казва на Иванчо:

Минава месец. Бай Пешо се връща доволен: напечелил пари, а и оградата била цяла—нито една дъска липсвала. Радост до уши, щото си знае колко е акъллия жената му.

Иванчо му вика:

ЗАЩО НЯМА ДЕПРЕСИРАНИ ЖЕНИ
Жените са щастливи хора. Какво да очакваш от такива организирани и практични същества…
Фамилията им остава една и съща дори след промяна в статуса. Гардеробът е винаги под ваше разпореждане. Ако решиш да се задомиш, значи търсиш човек, който да се съобразява с теб. Шоколадът е десерт, но и „малко награда“ без повод. Може да станеш шеф, директор или президент—въпрос на настройка и момент.
Никога не ти се налага да мислиш „какво ще облека“ — то вече е в гардероба и има план. Можеш да ходиш където искаш без да ти се налага да съгласуваш с никого. Козметиката ти е в режим „готово за минута“. Чуваш „комплимент“, вместо „ами така…“. Никой не спори с вкуса ти, защото повечето не могат да го назоват.
Монтьорът ти не те лъже—само ти обяснява кое „отдавна е трябвало“. Целият свят може да е твой салон, стига да има къде да се побере огледалото. Никога не ти се налага да „удряш едно и също на три места“—всичко си има място и размер.
Работиш същото като мъжете, но заплатата ти е договорена с усмивка и настояване. Бръчките подчертават характера ти. Не ти трябва официален костюм за цяло състояние—има стил под наем, само да се избере правилно. Хората те гледат в очите, а не в някакви съмнителни зони.
Новите обувки никога не стягат като менгеме—дори да са смели, са удобни „от първата крачка“. Настроението ти може да се сменя, но поне е твое. Телефонните разговори никога не свършват след 30 секунди—понеже няма да ти падне нервът от скука.
Силна си в планирането: за петдневна почивка ти стига един куфар (плюс още един, ама той е „за всеки случай“). Можеш да се възмущаваш без лимит и да изразяваш несъгласие, без да се извиняваш. Получаваш внимание при първото „мм“, като това е официален сигнал за внимание и грижа.
Ако някой забрави да те покани, няма драма—той просто остава приятел „за по-нататък“. Бельото ти е лека инвестиция, а не мисия невъзможна. Три сутиена са ти напълно достатъчни… докато не видиш четвъртия.
Нямаш почти никакви задръжки в обществото. Можеш спокойно да се появиш със смачкана чанта и това пак е „винтидж“. Всичко по лицето ти остава в първоначалния си вид, защото има грижа, а не чудеса. Една прическа може да издържи с години, а понякога и с десетилетия—просто защото ти си класика.
Трябва да се погрижиш само за лицето и шията—останалото е „в природата, каквото било, било“. Можеш да си сменяш настроенията с аксесоари до край. Портфейлът е един, обувките са с правилния цвят за всички сезони.
Можеш да носиш каквото си искаш, включително шорти, независимо от прогнозата. Можеш да правиш маникюр в движение, с инструмент „джобен“. Имаш право да си носиш мустак или да не носиш—както ти е кеф.
За Коледа можеш да пазаруваш за 25 роднини на 24 декември за 25 минути—като предварително си запомнила кой какво „всъщност ще оцени“.
Нищо чудно, че жените са щастливи.

За Коледа мъжът ми ми подари въдица, а аз — две рокли. Той цяла вечер ловеше риба… и аз целия празник му казвах къде в магазина е най-добрата стръв.

За водачи:
1. Никога не спирайте за пешеходец—освен ако не ви го подаде като дълг към съдбата и вече е предумрял да рискува.
2. Първото свободно паркомясто ще бъде и последното: заемете го така бързо, че колата ви да не помни нищо за вчера.
3. При пресичане на пешеходна пътека винаги оглеждайте наляво и надясно… само за да се уверите, че всички още са ви задали.
4. Не ползвайте мигачи. Те са за хора с търпение—вашата работа е да ги убедите, че нямат нужда от време.
5. Контактът с очи с шофьор от другия пол автоматично ви отнема предимството, титлите и вероятността за разминаване.
6. Ако можете, спрете точно насред пешеходната пътека, та да превърнете „преминаването“ в „театрално преживяване“. Ако някой стъпи напред—дайте газ, клаксонирайте и го върнете към тротоара като от библиотека: да си прибере мислите. Пешеходците са само пейзаж в движение.
7. Паркирайте на тротоара винаги щом се сетите. Пешеходците ще слязат… и някой ще им обясни правилника, но не чрез думи.
За пешеходци:
1. Никога не пресичайте на зебра. А ако има подлез—още по-малко, подлезът е за хора с планове. По възможност пресичайте по-големи пътища, включително „на принципа“: Цариградско шосе, а през празниците—и направо през магистрала. За разнообразие.
2. Никога не спирайте пред кола—освен ако е полиция или идва със скорост, която вече има собствен адвокат. (Справка: „първият урок по магистрали“.)
3.1 [Отнася се за бабички] Като пресичате, не се оглеждайте—ори зрението е излишно, или всичко вече е решено.
3.2 [Отнася се за млади] При пресичане отделете поне една минута да стоите на платното, за да може трафикът да ви „възприеме“ като част от инфраструктурата.
4. Първото свободно място в автобуса ще бъде и последното. Заемете го светкавично—да не помислите, че има логика.
5. Контакт с очи с друг пешеходец, който чака да се качи, прави правото ви да се качите първи автоматично невалидно.
6. Винаги пресичайте на червено човече. Ако водачите ви клаксонират, им отвърнете с „Ко искаш уа галош“. Ако някой даде газ—вие скочете пред него с увереност, така че спирачките да си свършат работата вместо вас. Разбира се: няма да платите нищо за „щети“. Вие не сте длъжни да сте разумни.
7. Винаги вървете по улицата. Така ще принудите шофьорите да мислят импровизирано и—където и да се обърнат—все някой ще „се погрижи“ за тях.

За времето, през което татко слагаше елхата, словесният запас на дъщеричката се обогати значително…
Започна да казва „Охо!“, „Ей!“, „Пази!“, „Стига бе!“ — все реплики, които досега мислех, че идват само от възрастните.

За всеки добре оженен мъж в квартала стои по една жена — да му напомни, че вкъщи май все пак не е толкова приятно, колкото му се иска да вярва.

За всички, които много държат да се омъжат за Принца:

Принцовете не работят!

За да бъде един мъж щастлив, трябва да умее да се радва на малките неща в живота си — апартаментът, заплатата, колата… и гърдите на жена си.
Всичко останало е бонус.

За да забремени жената, стигат 12 минути.
Всичко отгоре е просто лакомия — и на мъжа, и на надеждите.

За да има разбирателство в брака, правилото е едно: понякога жената има право… а друг път мъжът просто трябва да е виновен, за да няма спор кой е прав.