Върви си Червената Шапчица из гората, а насреща — лошият вълк.

Върви си Червената шапчица из гората и си мисли: „Ей сега като ме нападне вълкът, поне да стане нещо интересно…“
Изведнъж — от храстите: „Хлоп!“ Издърпали я, обърнали я наобратно, и й свалили шапчицата. Като се постоплила и решила, че това е краят, надали: „Ама… не бях аз…“
Погледнала — няма никой. Само пътеката и една тишина. Изплюла прахта, сложила си шапчицата и продължила нататък, доста обидена.
Към края на гората пак я издебнали — пак в храстите, пак „Хлоп!“ Отново свалили шапчицата, пак я „оправили“, и пак я изхвърлили навън.
Червената шапчица се прибра, седна край едно дърво, поослуша се, после бръкна в джобчето на рокличката си и откри бележка:
„Благодарим за участието. Изпирано, изглаждано и върнато от вълк-тим с екипировка. С уважение: Тимур и неговата команда.“

Върви си един наркоман по улицата — яко дрогиран. По едно време влиза във входа на един блок и звъни на първата срещната врата. Отваря му някаква жена. Той гледа, замисля се, па пак се хваща да говори:

Върви си младо момче… Някаква го заяде погледа, харесало го и тръгва към него:

Тя с уверен тон отговаря:

Върви си по улицата стар дядо и вижда на една стена с големи букви пише — „МЯУ“.

Върви си през нощта мъж по гробищата и си мърмори нещо, като хрупа курабийка. Изведнъж от тъмнината се протегна една ръка и се разнесе ужасен писък:

Върви си червената шапчица през гората и изведнъж усеща, че нещо я жъли долу по крака. Поглежда — гледа тъй една-две капки, а тя като не е чула за нищо от живота, седнала направо да ридае.
В това време изскача вълкът от храстите. Видял я да хлипa, приближил се и рекъл:

Вдигнала тя полата. Вълкът гледал, гледал, помислил, почесал се зад ухото и най-накрая, с въздишка, казал:

Върви си човек по улицата, прави си разходка ей така, да му мине вечерта. И изведнъж — *туп!* Нещо пада в храстите под петия етаж. Човекът се приближава, гледа — от храстите се изшмулва мъж и тръгва към него като побъркан.

Седи човекът и чака. Отгоре се чува шум, пак *туп!* и пак се люшва храстите.

Още един тътнеж, и отгоре — през стъкла и нерви — се чува:

Вървял си Заекът през гората и щом стигнал една полянка — гледа: две мечета малки, въртят се и си играят.

Мечетата се дръпнали, а той добавил:

И хукнал да бяга.
Мечетата разплакани отишли при майка си и почнали да се оплакват как Заекът ги е напсувал.

На другия ден пак — същото място, същите мечета. Заекът ги вижда сами и се провиква още отдалеч:

Така и трети път, така и четвърти — накрая Мечката го издебнала и го подгонила.
Заекът тича през гората, а Мечката не го оставя.

Накрая скочил между две дървета, заклинил се точно когато Мечката се засилила… и тя — хряс — заседнала.
Заекът поспрял, огледал се, че никой вече не го гони, и решил да се върне с увереност. Обиколил Мечката отзад, надникнал критично и казал с най-спокойния глас:

Вървял си Кумчо Вълчо из гората супер надървен. По едно време чул, че се задава някой и се скрил в храстите.
Почнала да се чува песничка:

Вълчо се изнервил и се надвесил да надникне.
Тогава Червената Шапчица въздъхнала:

Вървял си Сократ по улицата. Срещнал го негов познат.

Първи тест: можеш ли напълно да гарантираш, че това, което ще ми разкажеш, е съвсем вярно?

Втори тест: това, което ще ми кажеш, хубаво ли е или лошо?

Трети тест: това полезно ли е или е безполезно?

И Сократ отминал доволен, че пак е доказал мъдростта си. Познатът стоял засрамен.
А Сократ… така и не научил, че Платон се опитва да го оправдае — с жена си.

Вървял си Сократ по улицата. Стигнал до площада и там срещнал негов познат.

Първи тест: можеш ли напълно да гарантираш, че това, което ще ми кажеш, е съвсем вярно?

Сократ отминал, а познатът останал засрамен.
А Сократ… така и не научил как точно Платон си намира жена си — но и без това му нямало време: вече три пъти беше доказал, че истината не се разказва ей така.

Вървяла една лисица из гората. По едно време чула вой. Подушила посоката и тръгнала право натам. Какво да види? Едно ловджийско куче се било омотало в мрежа и надава един такъв писък, че чак совите се стреснали.

Минавала лисицата, минавали часове, вече почти забравила. И изведнъж пак същият вой. Отива пак натам. Какво да чуе?

Вървят Пух и Прасчо през гората. Прасчо пита:

Вървят две баби.

Вървят из парка добре облечени мъж и жена и си говорят мирно. На една пейка обаче лежи човек с компютърен лаптоп, самоуверен и „интелигентен“, но до него стои и шише ракия.
Жената:

Мъжа:

Вървят мъж и жена и минават покрай една аптека. Мъжът поглежда емблемата — змия увита около чаша — и се развиква:

Вървят мъж и жена из града и мъжът току се загледал в витрините на сладкарницата.

Вървят мъж и жена по улицата. Срещат се с непознат господин — елегантно сваля шапка и поздравява учтиво.
Мъжът казва:

Жената:

Вървят по пътя майка с малко момченце и гледат умряло прасе — с на дървен *крак* (все едно е забито). Детето веднага:

Майката му с усмивка: