Водят момче да го сватосват:

Майката шепне нещо на дъщерята и тя си сваля очилата.

Военен се прибира от учение и заварва жена си със съседа. Вбесен изважда пушката и я опира в слепоочието на любовника:

Съседът пребледнява и започва да моли:

Военният се навежда и стисва зъби:

БУМ!

Военен се прибира у дома и заварва жена си с друг мъж. Вдига шум, хваща го за яката и го влачи навън:

А мъжът, без да се тресе, му казва:

Чуват се “тук-там”, един-двама изстрели, после тишина. Военният лежи като труп, другият също.
След малко жената отваря вратата, минава край тях и поглежда двамата “убити”. После се обръща към шкафа и вика:

Военна комисия. В кабинета седи един майор. Влиза донаборник.
Майорът:

Донаборникът:

Майорът:

Донаборникът се съблича.
Майорът:

Донаборникът се обръща.
Майорът:

Донаборникът вдига ръцете.
Майорът:

Донаборникът:

Майорът (поглежда, пише нещо и отсича):

Донаборникът се смръзва цял, гледа майора:

Военна комисия. В кабинета седи един майор. Влиза новобранец.
Майорът:

Новобранецът:

Майорът:

Новобранецът се съблича.
Майорът:

Новобранецът се обръща.
Майорът:

Новобранецът си поема дъх.
Майорът:

Новобранецът се сепва и разтваря.

Новобранецът, недоумяващ:

Военно поделение насред пустинята. Генералът отива на проверка и строява войската.
И точно тогава — една камила излиза изневиделица зад ъгъла, минава пред строя и се гледа все едно си е нейна работа. Генералът пребледнява, кипва и избухва:

Минават няколко месеца. Случаят се повтаря.

И ей тъй, по ирония на съдбата, генерала го назначават за командир на същото поделение.
Минал месец, два, три — меракът почва да го човърка.
Една вечер, самотен, мързелив, без да иска се сеща за онази камила. Извиква сержанта:

Сержантът се смалява, преглъща и едва-едва:

Сержантът я докарва. Генералът без церемонии се качва на един варел, отгоре поглежда камила, сваля гащите… и почва “мероприятията”, като че ли дисциплината е последната му грижа. Сержантът, естествено, държи здраво животното да не мърда.
Свършва генералът, обръща се и пита уморено:

Сержантът се дави от неудобство, пристъпва от крак на крак и накрая промълвва:

Военоморско учение. Един разрушител изстрелва ракети. Първа ракета — право в целта. Втора — пак в целта. Трета — право над фок-мачтата на флагманския кораб.
След малко се получава радиограма. Радистът побягва към капитана:

Радистът започва да чете пред всички на моста:
„Абе, капитане… какво си се размазал, бе, идиот? Какво правиш?! Ще ни изтрепеш всичките, бе, мамка ти! Само да те хвана на сушата — ще ти скърцам пръстите! Ще ти…“
И така още пет минути. Радистът спира. Офицерите гледат капитана като гръмнати, а той невъзмутимо:

Возят се две ама страшно хубави жени, едни очи, едни вежди… в една карета и си говорят:

Кучияшката не издържал и се обърнал към тях:

Войник от KFOR се разхожда из Косово. Вижда същия човек да мели нещо по един хляб и го пита:

Минава втори войник, пак го чуди:

И минава трети — българин. Пита:

Вратовръзката е просто знак — показва на всички наоколо накъде да ти гледат… защото иначе няма шанс да ти хванат мисълта.

Врачка към клиентка:

Време е за смяна на сватбената традиция. Към неомъжените дами на сватбата да хвърлят не безполезен букет, а направо някой ерген — поне да има кой после да се обажда за “да, бе, запомних те”.

Времето е най-добрият лекар — ама работи само на смени: първо те удря, после те отписва. И винаги го намират патоанатома.

Времето изменя всичко — особено онова, което е неустойчиво… например отношенията, които почват с „Няма проблем, ще видим как ще е“.

Времето лекува — стига да не си го изгубил по кабинети и да не са ти го „запазили“ за следващия преглед.

Времето може и да лекува, ама само по груб начин — съсипва ти мазолите, но на кожата оставя белег, сякаш не е минало време, а е минала шкурка.

Връчват медал на майка-героиня. Цветя, журналисти…

Връща се един мъж от командировка… и гледа — жена му на дивана, до нея модем, а тя с удоволствие си чатка с един мъж…
Той: „Какво правиш?“
Тя: „Ами нищо… само гледаме — и двамата — един и същи филм, ама ти в другия чат!“

Връща се един мъж от работа, а жена му хлипа като за последно. Той се стресва:

Мъжът го разгръща, чете го и въздъхва:

Отдолу с дребен шрифт пише:
„P.S. Скъпа снахо, не забравяй да му покажеш писмото… да се ядоса!“

Връща се една баба от полето и решава да пресече магистралата, да не обикаля. На пътя видяла две девойки и ги попитала:

Те й викат:

Бабата се замислила:

По едно време се задава един джип със зверска скорост, минава, тръгва да спре след няколко метра… и прави рязко заден. Спира точно до тях, прозорецът се сваля и шофьорът гледа към бабата:

А бабата: