Жега. Минава си една жена покрай една сладкарница, а вътрешният ѝ глас шепне:

Жената стиснала устни и продължила по улицата. А вътрешният ѝ глас веднага:

Жега. Минаваме през едно селце — няма никой по улиците, мъртвило. Викам си: „Сигурно всички са се изпарили от жегата.“ Накрая стигаме до края на селото — пред една невзрачна постройка, точно като за боклук, народ, викове, танци, прегърнати хора.
Викам:

Тц! Казанът за ракия е тук.

Жена бие пияния си мъж, който току-що се е прибрал:

Жена влиза в кръчмата и почва да търси мъжа си.

Жена говори нежно на мъжа си:

Жена гони пияния си мъж из кухнята и му сипва с тигана, докато крещи:

Мъжът, залитайки, прошепва едва-едва:

Жена е спряна за проверка. Катаджията я гледа намръщено, сякаш вече е решил, че тя е извършила нещо страшно. А тя — развеселена до уши.

Катаджията въздъхва и замрънква:

Жена зад волана гледа пътя и нервно казва: „Спокойно, това не е броня от каска… а само предпазен колан!“. Мъжът: „Какво става?“ — „Нищо, само ще паркирам така, че като каже ‘благодаря скъпа’, да знам, че пак ще пия като сме на гости!“

Жена звъни на “помощ за душата” по всякакви номера. Набира пореден:

Жена казва на мъжа си:

Жена казва на току-що прибралия се пиян съпруг:

Съпругът:

Жена крещи на мъжа си:

Мъжът отвръща:

Жена крещи на пияния си съпруг:

Жена към мъжа си, който си донесъл “оригинален” хляб:

Мъжът:

Жена към мъжа си:

Жена към мъжа си:

Мъжът:

Жена към мъжа си:

Мъж:

Жена към мъжа си:

Жена към съпруга си:

Жена ми вика, че съм алкохолик — пиел съм по цял ден.
Ама аз твърдя, че тя лъже: аз не помня нищо… значи не съм пиел, нали?