Мръсни
Беден студент от Варна в чужбина се стяга,
но една вечер намира си спасение — „дружба“.
Среща я в бар, надипля инак — без много замисъл,
и щом казал „айде“, станал фактът голям — от любовен мисъл.
След месец звъни му тя, усмивка нежна, свенлива:
„Май ще ставаш тати, сладък, няма да е зла…“ — дрезгава.
А той — накриво се усмихнал, като герой от махала,
и рекъл: „Щом шансът е туй, да не го изпускам — ей, брала!“
Че какво му е да се връща в общежития и влага,
като тука — гледай, животът е царска трапеза, размаха?
Тъй на влака — двамата — към нейния дом,
а там — пир голям, смях до ранна утрин, без край и без „ом“.
Срещат го със усмивки — „Добре дошъл, зет!“,
и за два дни — сватба нагласили, без да им мигне през очи свет.
Събраха имот, земя, къща, и добитък — „браво!“
Но не щеш ли — бъдещата тъща вдигна въпрос „отвало“:
„Кажи ми, момче, откъде си, какво правиш, как живееш?
Бит, народ, поминък… и рода — кой ти е там, кого ще заобичееш?“
Та питала — майка, татко, лели, баби — до последна стрина,
а той, за да не се изложи, взе да играе по линия:
Праща телеграма на тъщата си — със тон „мило“:
„Мили родители, най-любими татко-мило!
Пратете бързо цветна снимка, по-бързо със самолет,
че моята свекърва Мария зор дава да види снимка в комплект!“
След три дни — по експреса — пристига поща на адреса,
вътре — фото в рамка позлатена, лъскава като честта.
Вижда се дворче зелено, с морава до прозореца —
и на кадъра седнал мъж… до него дама — права като венец в действие.
Горд юнакът показва: „Ето, татко! Ето, мама!“
А тъщата — вцепенена — зяпа, и става пламък като кама:
„Дама права?! Какви маниери, бе господин млад!
Тук при нас, макар и селяци — омнибус, църква, мерак…
дама права не сядам… не стои… така не е ред!“
Неподготвен, нашият момък — цялото чело му гори —
праща друга телеграма, от яд и от притеснение:
„Най-любими татко, мама, моля бързо поправете,
пак цветна снимка изпратете — по светски да се придържате:
мама да е седнала, а ти — прав — до нея, че така се почита!“
И ето — неделята мина, отговор пристига, смигва:
„Синко… рамката позлатена е от медения ни месец, нека ни е жива.
Снимката във Виена е, край двореца — на морава зелена,
а тище… невеста млада… тогава не можеше да седи на място — нали знаеш защо, нали ти е честта стената…“