Бай Ганьо, един турчин и един африканец се състезавали кой ще се изкачи най-бързо по небостъргач в Ню Йорк — след обилна вечеря.
Първо тръгват един след друг.
Турчинът стига до 20-рия етаж, ама му се наложи спешно нещо и се връща.
Африканецът стига до 40-тия, пак по същата причина — и се връща.
Бай Ганьо стига до 50-тия и коремът му започва да протестира. Оглежда се, вижда бебешка количка, дръпва памперса на бебето… и му олеква.
Качи се до 60-тия — пак напънало. Пак се оглежда и му хрумва: вижда поп, дреме си в ъгъла. Бае Ганьо взима тихичко една килимявка, похлупва я на попа, свършва работата си и продължава.
Стига до 70-тия, но вече не издържа. Напипва в джоба си винена тапичка, слага я отзад и финишира на покрива като шампион.
На другия ден извънредни новини прекъсват обедния сериал. Водещият, пребледнял:

Бай Ганьо, турчинът и американецът се състезавали кой има по-висок дядо. Тогава американецът почнал:

Турчинът се обадил:

Бай Ганьо се почесал по тила, замислил се и рекъл:

Бай Георги отиде да се подстриже в кварталната бръснарница и докато чакаше реда си, надникна в едно лъскаво списание на масичката до него. Там пишеше, че преди години мъжете отделяли средно повече, а днес били “едва на някакви си милилитри”.
Бай Георги се засмя и си вика: „Е, ясно… при мен е друго — при мен си е в изобилие… но само докато пикая!“

Бай Гоголи бил голям приятел на Марко Тулий.
Веднъж Марко Тулий, в опит за софистично упражнение, рекъл на бай Гоголи:

Ей, че се запънал бай Гоголи. Седмици не дигнал очи към Марко Тулий, нито към Марковата нива.
По едно време бай Гоголи излязъл, ама чак да го види Марко Тулий.
И му вика:

Бай Дончо “Бедняка” казваше:

Бай Иван се строполи на смъртния одър и душата му почна да се разхожда из стаята, докато жена му нервничи до него:

Бай Иван, кой знае защо, се уреди на компромис — тя го „прибра“ като хората: отряза му, както си му е, и го затвори в буркан със спирт, да не се развали, и го сложи на рафтчето в шкафа „за после“.
Отишъл бай Иван в Рая и гледа… всичко живо — куци, сакати, младо-старо — все се тика и се жени едно след друго. А той, горкият, без буркана… що годе месец издържал да го гледа и да се моли, ама накрая дошъл гладът.
И един ден минава Свети Петър и го заговаря:

Светецът го погледнал строго и му рекъл:

Бай Иван се стреснал:

Пратили го — върнал се бай Иван и отиде при Пена. Тя му се развикала, че пак измисля филми, ама той само:

Пена се зачудила:

Бай Иван се навел напред и шепнешком, все едно е таен план:

Бай Киро вече трета година е пазач на сливовата градина на село. Една мрачна лунна нощ вижда силует да се промъква между дърветата и да се качва нагоре. Бай Киро стои отдолу и чака.
По едно време отнякъде надолу се спуска чувал, пълен със сливи. След чувала в тъмното се смъква и крадецът. На последния клон се приготвя да скача, разкрачен като за снимка, и бай Киро го “зашива” за задницата с въжето и го оплесква по мъничко.

Никакъв отговор.

Мълчание… бай Киро го стиска още малко, чак му се отпечатва от усилието на ръкавица и напъва глас:

И тогава от тъмното, съвсем измъчен, приглушен глас:

Бай Лазар по прякор Бай Лазе решил да иде до Атина да се види с Платон, че бил чул хората — много умен, та да го види на живо и може и нещо да се поучи, нали.
Отишъл, завели го при Платон и рекъл:

Платон го изгледал и му рекъл:

Бай Лазе се опулил, умълчал се, стегнал се и се надул да лови всяка дума.
А Платон:

Бай Лазе се зачудил, помислил малко и рекъл:

И Бай Лазе:

Бай Пешо, пазачът на градския парк, правел нощен обход. Като стигнал край една неосветена беседка, чул толкова шумни и съмнителни въздишки, че му станало ясно какво става.
Пазачът се развикал строго:

Отвътре се чул мъжки глас:

Бай Пешо се озъбил:

Тогава се чул и женски глас, още по-уверено:

Бай Пешо изсвистял и продължил. Малко по-нататък зад един храст се чувало нервно шушукане и нещо като танцувално щракане на обувки — все едно някой се опитвал да се „развие“ на тъмно.
Пак Бай Пешо:

Мъжки глас:

Бай Пешо:

После друг мъжки глас, видимо същия ентусиазъм:

Накрая стигнал до централния фонтан. В средата, без никаква срамежливост, стояла статуя на мускулест гол мъж, а наоколо в тъмното се чувало тежко дишане — сякаш някой се опитвал да „се оправдае“ пред самия себе си.
Бай Пешо пак:

Мъжки глас:

Бай Пешо се троснал:

И същият глас, като свършил с търпението:

Бай Славчо:

Бай Спиро се вози в супер луксозния влак на бързата линия Харманли – Свиленград, гледа през прозореца ту на пътя, ту на някое дръвче, дето се е забило в изсъхналата трева, и си живее като цар — меката седалка, тишина, комфорт.
Ама човещинка… не щеш ли, съвсем му се поиска. Отива в края на вагона — мъжката тоалетна заета. Няма търпене. Къде ще ходи? В дамската.
Влиза, заключва, сяда, свършва си работата и поглежда — пред него три копчета, като за меню в ресторант. Надписите си ги знае човекът — Т.О., О.Т. и А.П.Т.
Натиска първото — Т.О. — и в следващия миг топла водичка го „обслужва“ от всички страни, като че ли някой е решил да го къпе с климатик.
Спиро си мисли:

Натиска второто — О.Т. — и вместо вода, го духва топъл ветрец, да го подсуши като след лятна баня. Още по-доволен, натиска и третото — А.П.Т. — да не би да е пропуснал нещо.
Само че не уцелва “приятно”, а “край”: лампите мигват, въздухът застива, и Бай Спиро се събужда в реанимация.
Дежурната сестра му говори съвсем спокойно, но със сериозен тон:

Бай Спиро се дави в парцали, гледа я ококорено и просъсква:

Тя му отвръща:

Балът към края си, а Наташа Ростова забавлява всички с гатанки:

Поручик Ржевски:

Всички зяпнали, вцепенени.
Наташа (смаяна и възмутена):

Ржевски (изненадан):

Наташа:

Ржевски:

Банан = магнезий… Магнезий = кураж… Кураж = фенове… Фенове = пари… Пари = излишък… Излишък = подигравки… Подигравки = мач… Мач = контузия… Контузия = смяна… Кой иска банан?

Банският му беше толкова тесен, че си личеше не само дали е мъж, а и дали гледа хиляда страници в инструкцията за монтаж, преди да се облече…

Бар. Купонът е във вихъра си.

Барането на женски гърди намалява стреса до 70% — и ако не вярвате, пробвайте! Само че не забравяйте да цитирате проучването, че иначе пак остава човекът с големия стрес… от стягащата бележка от лекаря.

Барманката Нина изкара 10 години на едно и също място край пътя — всички шофьори ѝ викаха Рамбо. Не защото е воювала… а защото всеки ден отваряше същата „мисия“: кафе, салфетки и безкрайно мятане на пластмасови чашки.

Барманката в барчето, където е моята фирма, инструктира дъщеря си:

Барманът пита клиент, който нервно излива чашка след чашка:

Батерията е най-добрият приятел на жената — винаги е до нея… докато не я питаш защо пак не работи!