Мръсни
Новосформиран полк потегли на обучение. След дни марш пристигна в едно забутано село, дето дори кучетата знаят само две команди: „маалко“ и „мълчи“. Разквартируваха се за няколко дни почивка. Към полка имаше и войскови писар, дето водеше дневник за всичко—ако някой си изкълчеше пръста или ако някой изчезнеше за по-дълго от закуска, всичко беше описано.
От бележките на писаря:
**Ден Първи:**
Пристигнахме. Момчетата се разпределиха по къщите и, както си му е редът, вечерта полковникът събра повечето командири и… изчезна. Само каза: „Ще се върна скоро.“ Войската като разбра, че няма кой да мери дисциплината, се отдаде на пиршества и гуляй. Нахълтаха по селските кръчми и изпиха всичкото—чак и това, дето селото го пазеше „за после“.
**Ден Втори:**
Полковникът го няма. Ходихме тук-там, разпитвахме—нищо. Селото вече не знае как се готви, защото няма какво. Храната свърши, радостта също, но апетитът—никак не намаля.
**Ден Трети:**
Положението стана критично. Като започнаха да свършват и последните „запаси“, започна и някакъв всеобщ боен вик—не от учения, а от глад. Полковете шепнешком започнаха да спорят кой е по-„боеспособен“: куршумът или мезето. В крайна сметка се стигна до там, че си наложиха дисциплина: „само по две порции, господа…“ и всички се престараха.
**Ден Четвърти:**
Понеже жените в селото първи се усетиха, че „обучението“ няма да спази графика, след тях започна и всеобща умора. После—и смяна на настроението при мъжете. Накрая в селото останаха само празни чинии, смут и една огромна табела на входа: „Днес не сервираме.“
**Ден Пети:**
Най-накрая полковникът се върна… и настана един разврат—като го видяха как влиза, командирите му докладваха веднага: „Господин полковник, всичко мина по план… само че след вас.“ А той само кимна и заповяда:
„От утре—на обучение. Всеки да си носи сам… защото селото вече не го дава.“