Мръсни
Нашенец отива на гости при добър приятел в Белград. Оня понамазал работите покрай „онова време“ и отворил разкош: вила, басейн, прислуга — направо все едно е в рекламa за лукс, а не в реалност.
Нали си седят, ядат, пият, смехове… После почват и приказките „как е минавало“ — кой кога какво е пренесъл, през коя линия, кой на кого е “помогнал”, та чак ти идва да си запишеш адрес за следващия път.
Като стане късно, приятелят му вика:
Нашият се оглежда, уморен е, но не му се спори:
На сутринта нашият го събужда най-неприятният звук: пердето се дърпа, завесата се мърда, а някой прошепва нежно точно до ухото му. Открил очи — и вижда една разкошна мадама: дълги крака, коса като коприна, усмивка като реклама и едно такова „нищо да не ти пречи“ бельо…
Езикът му направо забравил кой е. Овесил се като пържола на печката.
Тя го погледнала страстно, присвила очи и с шепот, дето те размазва, казва:
Нашият, с промъкнал се в шока здрав разум, отвърнал: