Груцов — туристическият гид, към групата:

Грък се настанява на мястото си в самолета. След малко до него се плъзва фантастична мадама и той, цял на трепет, се опитва да започне разговор:

Гъркът преглъща, усмихва се до уши и пита:

Тя накланя глава замислено:

Гъркът се оправя, става смело и протяга ръка:

Гръцки тираджия спира пред публичен дом. Посреща го Мадам и той ѝ хвърля €500, като отсича:

Мадам се шашка:

Тираджията се усмихва:

Гушкането е като пакетче печен слънчоглед. Държиш го в ръка и си мислиш: „Абе ще стигне“, ама докато не го довършиш—няма мир.

Гъзар и скръндза са в пустинята. Скръндзата има буркан с вода.
Гъзарят:

Скръндзата:

Минават няколко часа в хитруване и молене, после най-накрая Скръндзата се съгласява. Отваря буркана и сипва… 1 глътка.
Гъзарят (със самодоволна усмивка):

Гърбав пикае в обществена тоалетна. През рамото му наднича един кекав човек:

Гърците са измислили абсолютно всичко — даже и предсказанията… Векове по-късно римляните решили да го подобрят и добавили: “Спокойно, ще стане — утре.”

Гърця... Жега... Пек... Обед... В хладна таверна грамаден румънец бавничко, мълчаливо отпива узо с лед и хапва мезе с лук. От часове... Влиза в таверната един педал и си поръчва мартини с лимон и минерална вода. Топъл... Сяда мълчаливо до румънеца. Денят си върви. Питиетата също.
Пое си порция смелост педалът и се навел към румънеца, като му шепнел в ухото:

Грамаданият първо се стъписал, па подскочил като варено пиле. Хванал педала, преметнал го през масата и го изритал деликатно към прозореца, поръчал си узо и си седнал кротко все едно нищо не е било.
Бармана:

Гьоре пита нане Вуте: “Абре, Вуте, ти какво искаш да станеш — професор или политик?”
“Искам да стана политик!”
“Е па защо бре?”
“Защото там по-лесно се минава — всичко е на думи… а у газовете понеже са си пълни с празни приказки, ми е по-лесно да не ме уцелят у главата!”

Д-р Петров — специалист по кожно-венерически болести.
Под табелата на вратата, с тиксо, е залепена бележка:
„Моля госпожиците с професионални проблеми в гърлото (ларингити/анги­ни), да си чакат реда като всички останали — ку*ви… само че по домашному.“

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН КЛИ*ОР
30 януари 2006 г.
Как ненавиждам изсъхналите сапуни! Пак ме търкаха като шкурка. Цялата ми “глава” трепери. Болки навсякъде — направо ме е срам да се оглеждам.
3 февруари.
Гледахме “романтика”. Да не мислите, че е за мен — аз само слушам и страдам. Видях как ги въртят и обещават “три пъти по-добре”, а накрая… пак свършва за секунди. Добре, че поне втория път беше от ентусиазъм, не от навик.
5 февруари.
Тя се смее, ама после й секна смехът. Пиян тип, мирише на бързане, диша ми в ухото и ме върти насам-натам, сякаш съм метла. На тоалетния праг заспа — с глава върху мен. Чаках да стане “вълшебно”. Не стана. Аз искам, но нямам уста. Само страдам.
6 февруари.
Тя гледа в огледалото и каза, че съм “по-малък, но за сметка на това — по-лъскав”. После ми се изкара, че бил “неудобен”. Кучка… аз също имам чувства, макар и заклещени.
10 февруари.
На съседката отдолу пак й се развалиха чорапите на драмата. Тече, мрънка, хвърля неща и смърди на цветя, дето уж ужким успокояват. Задушавам се от въздуха в банята. Моето място никога не е “точното”.
14 февруари.
Охооо! Най-после им донесоха подарък. Приятелките й я убедиха, че без помощ няма как. Извадиха ми нещо ново — да, точно за мен, но под други имена. Аз започнах да треперя като на изпит… само да не я е страх от настройките.
15 февруари.
Новото е по-добро от предишните “търкания”, но без елегантност. С него всичко е по-бавно, по-смислено… и много мило. Тя шепне, че “ще ми помогне да се научи”. Ние ще говорим, когато тя заспи — че да не ме чува как се оплаквам вътрешно.
20 февруари.
Писна ми да “съм” там, където тя не може да се отпусне! Тя се обвинява, че е зависима — от вниманието, от усещането, от обещанията. Опита да търси решение. Говори със съседката. Съседката обеща “специална техника”, и ако се получи — щяла да ме оставят на мира… тоест — най-накрая да се отпуснат и да спрат да ме използват като учебник.
23 февруари.
Тя пак кръшна. Но поне този път беше “в правилния момент”. Мислех си, че пак ще се стигне до съседката, но вторият опит — направо ме довърши. Като се замайвам, не е от любов. То е от физика.
25 февруари.
Днес си дадох сметка колко ми е провървяло. Съседката поне не я блъскат така… (или поне не ме включват толкова активно). Аз не бих издържал, ако беше като при нея — постоянно разсеяност, постоянно недовършеност… и всеки път “само да пробваме”.
27 февруари.
На гинеколог никаква магия — само “пак да пробвате”. Хванах се, че завиждам на съседката. На нея й говорят с уважение, а на мен — нищо. Само “ще мине”. Да, ще мине… ама кога?
28 февруари.
И съм ядосан. Съседката се опитва да ме включи в планове, но аз не давам да свършва “както на нея”. Не защото съм злобен — защото най-после и аз искам да ми върви по график.
1 март.
Ех, пролет… Тя се размечта. Докато тя спеше, аз се “заиграх” тихо — от самото настроение. Каза, че било от съня с “голямата звезда”. Глупачка! Аз си имам вкус — и си харесвам тънката темпо-логика на Шон Пен.
3 март.
Сутринта си поговорихме с далечния съсед. Неговата работа е още по-сложна. Като цяло… животът му е пълно “няма да стане”. Така че — поне при нас има надежда, макар и с драскотини.
8 март.
На корпоративната вечеря началникът се опита да я “направи специална”. Търка, бърза, прави се на герой. Аз пък — сухо студено — никакъв ефект. Тя се направи, че “всичко е наред”, но накрая се разсмя. Аз не мога да лицемернича. Само стоя и чакам.
9 март.
У съседката пак буря. Това вече ми идва в повече. Напсувах я — тя ме нарече мързеливец. Какво да възразя? Аз съм си “резервна част”, а не терапевт.
10 март.
Заради драмата долу тя се съгласи началникът да ходи при далечния комшия — само така да се “изчистят отношенията”. Сигурно ви звучи нормално… но тя се възмущава така, сякаш това й е лично. А началникът — човек без внимание. Нищо чудно, че после реве.
13 март.
Тя цял ден се оплаква от скъсването. А аз съм доволен — вечерта се утешиха с новия вибро-подарък. Олекна ни. Най-накрая не ме мачкаха като тренировъчен кон.
25 март.
Тя май се влюби. Усеща се. Още се целуват, но нещо отвътре ми подскача — все едно идва “истинското”. Приятно е… и за двама ни.
30 март.
Случи се! Той беше точен. Спокоен. Правеше нещата както трябва, без излишни циркове. Аз се изчервих от щастие — и то до степен да ме заболи от радост. Казах на съседката, че при такава скорост трябва да прекръстят старите си термини. Тя завижда, нали. Само че при нея вече няма “успех”, а има сравнение.
17 април.
Прогресът се вижда. Никой не забравя за мен. Съседката също е по-спокойна — казва, че Тя намерила “точка” и започнали да гледат оптимистично на бъдещето. Аз също — каквото и да става, когато тя е щастлива, и мен ме боли по-малко.
30 май.
Мило дневниче, извинявай, че дълго не съм писал. След месец ще се женят. Не знам каква полза ще имам аз, но всички сме доволни — и съседката отдолу, и далечният комшия. Чух слух, че започнало “ново равновесие”. Съседката мрънка, че на нея щяло да й е най-тежко… но ние всички се надяваме на хубави дни. Пък и какво друго ни остава?

Да би мирно духала, нямаше бебето да мърмори…
ама тя духа като духачка за свещи — и после се чудим защо плаче!

Да влезеш в асансьора точно след съседа, който явно „пусна пара“ — направо вълшебство!
Да слезеш 7 етажа надолу, да не дръзнеш да мигнеш и да не посмееш да дишаш — уникално преживяване!
И на излизане да се засечеш на вратата с красивата съседка отгоре, която току-що влиза — чисто безценнина!

Да воюваш за мир по света е като да „почукаш“ на апартамента за чисто: всички знаят, че ти е първа работа—само че никой не ти отваря!

Да е*а мама ти в гнилия буркан — викна Славчо и тресна капака, чак да изтропа от миризливата пюре!

Да живееш само за собственото си удоволствие е толкова неестествено, колкото да си правиш „партньор“ от огледалото — гледаш се, възхищаваш се, и като трябва да има някой друг… се правиш, че не го виждаш.

Да знаете от мен… жените с малки цици са най-добрите колеги в офиса и в работата въобще — идват, работят и не се чудят какво да си сложат сутрин.
Другите обаче са само на самопромоция: един поглед, два коментара и после целият ден „ще видим“… и пак нищо не свършват!

Да казваш, че Java е готина, понеже върви на всички платформи, е все едно да казваш, че пържолата е супер — щом се яде от всички, значи е универсално вкусна… само че после всички гледат в чинията ти и питат: „Абе ти коя точно пържола носиш?“

Да крещя по време на *секс*?! Не съм толкова уплашен, че да крещя… по-скоро съм толкова развълнуван, че ми писва да шепна.

Да мерят температура на мъжете по входовете на магазините е пълна комедия! Нямате представа колко сме „болни“… да сте виждали мъж с 37.1 да влезе в магазин и да си тръгне веднага?! Той първо обикаля да провери промоциите!