Пиян тийнейджър лежи на дивана, а звъни някой на вратата:

План „На майната му“. Всичко е предвидено — дори изненадите. Никакви фалстарти, само пълна липса на шанс нещата да станат нормално.

По време на обиколката в психиатрична болница един от посетителите попита директора:

Директорът отговори:

Посетителят кимна:

Директорът го изгледа сериозно и каза:

По време на семеен скандал:

По две литра газ на ден. Че то спокойно едно четиричленно семейство може да си “зареди” цялото домакинство — и да не пипа нито печката, нито колата, само от само си им върви… като приказките!

По повод грипа предупреждавам: кихна ли ви някой, веднага да ми звънне… ама аз съм го блокирала още преди да посегне към вас!

По празниците е така:

По принцип, всеки мъж би признал, че душата му е за меко кресло, топла вана, нежен сапун и скъпо бельо — а не за приключения. Но кой ли го пита…

По телефона:

По-добре да се къпеш при психолог — поне няма да ти вземат таксата “за чистене на дълбоки емоции”…

По-добре да се смееш, когато те водят при психолог, отколкото да плачеш, когато те изпишат от психиатър.

По-добре да си луд, отколкото сам да си вършиш цялата работа! Поне другите ще ти носят идеи, вместо ти да тичаш по всички задачи.

Подариха ми шампоан “за всякакви коси”… Ама аз нямам “никакви” коси — имам само една, дето не спира да пада!
Та сега да го мажа ли по цялата глава, или само там, дето е останало за доказване?

Поза “Патица” — свиваш се смешно, дърпаш мълчаливо шапката към земята и се опитваш да се снимаш, преди да те видят!

Познавам много хора, на които съдбата им почуква на вратата, но те са в банята и още от коридора викат:

Получавам покана от жена с име Румяна Многострадална. И си викам:

Получих предупреждение за бурен снеговалеж. Казаха ми: „Ако ще излизаш — запасявай се с храна, вода, лекарства, запалка, лопата, вериги и резервна гума!“
На другата сутрин в маршрутката бях с целия комплект… Само че никой не разбра защо си нося лопатата—оказа се, че не ходя да чистя сняг… а да изкопая място за себе си.

Помня, че някога се бях влюбил… ама повече не помня коя. Само знам, че беше толкова отдавна, че вече и сърцето ми е в отпуск.

Помолих дъщеря ми да ми донесе химикалка. Тя ме погледна и каза: „Мамо, много старомодно!“ и ми подаде маркера си. Накратко — писането тръгна… но подписът стана като на графити. Дъщеря ми — пък се смее… аз — плача.

Понякога просто си мисля нещо, без никаква цел… и изведнъж се оказва, че съм се взрял в една точка сякаш съм на рентген.
И най-страшното е, когато се окаже, че “точката” не е нещо абстрактно, а нечий гласник за тревоги — например очите му… или пък мястото, което той определено не е планирал да “разглеждам”.