Вицове за Луди

Луди

Пациент при психиатър:

Докторе, помогнете! Щом заспя, почват да ме „гримьорят“. Една след друга: първо идва Клаудия Шифър и шепне: „пипни ме“ — и докато си помисля, в следващия миг вече съм завъртян като грамофон. После идва Наоми Кембъл: „ще издържиш ли?“ — и аз, ей така… Дотам се стига, че почва финалният кадър: Линда Еванджелиста ми казва „ако можеш, довърши“ — и едновременно с това звучи музика, че направо ми се завива свят.

Хм… Добре де. Към колко ви идва Линда?

Към един и половина.

Ами звънете ми тогава, ще я задържа!

Да сте жив, докторе! Живот ми спасявате!

Влиза втори пациент, по-блед:

Докторе, спасение! Щом заспя, се озовавам на автогарата и тръгва бягство. Появява се един контролен с билет и вика: „Този автобус ще го караш до София, иначе край!“ Цяла нощ го бутам — не, не физически… в главата ми е ад. Като минаваме София, будилникът звъни и аз се събуждам… с кихане, с гърло на пресъхнали камиони — цял ден съм смазан!

Къде е най-големият зор?

Някъде около Горна Оряховица.

Елате ми, звънете ми! Аз ще го „добутам“ до София!

Благодарско, докторе! Спасихте ме!

Чакай… към колко време стига още Горна Оряховица?

Към един и половина.

Първият пациент се обръща и въздъхва:

Значи… няма да мога, тогава ще ми дойде Линда Еванджелиста… по график.

Луди

Пациент при психолог:

Струва ми се, че никой не ме разбира… гледат ме като екрани на празен телевизор—празно, без емоция, и чак ми става неудобно да говоря.

С какво се занимавате?

Преподавам елементарна математика… на първи курс.

Луди

Пациент се оплаква на психиатъра:

Докторе, напоследък не мога да дишам спокойно… не мога да се отпусна… нон-стоп съм на тръни и ме е страх… направо ме побъркват мислите ми… Безпокоя ме състоянието на Агенцията по приходите…

Психиатърът го гледа замислено и се усмихва:

Спокойно… Няма никаква причина за паника. Вижте, Агенцията по приходите не е истинска — тя съществува само във фантазиите ви.

Как така?

Да… като вътрешен образ, като халюцинация, като лоша мисъл, която ви преследва нощем… като среднощно „дзън“ на телефона… Няма защо да се притеснявате за нещо, което не съществува.

Луди

Пена се гримира като за премиера.
Вуте я подкача:

Пенооо, да знайш, че за лице се гримира… ама за мозъко — не, там просто се раждаш!

Луди

Пенка носи една мишка-играчка.
Чапай:

Как я уби бе, Пенка???

Ами с прашка!

Е че откъде я намери???

Ами под възглавницата ти, Василий Иванович!

Значи, Пенка, ако още веднъж ми мушнеш чорапите в устата, ще ти обърна леглото!

Луди

Пенчо се спъна и падна в дълбока яма, ама по чудо излезе оттам. „Ето го чудото значи…“ — вика си той и понеже не му се вярвало, скочил пак обратно да го докаже.

Луди

Пет причини да си русалка:
1. Нямаш сметки за ток.
2. Нямаш чорапи — няма и миризми.
3. Косата ти винаги е „out of office“, дори да не си я пипала.
4. Плуваш толкова спокойно, че мъжете забравят къде е спасителният сал — и айде обратно към дъното.
5. Вместо да си купуваш бельо, просто си взимаш мидени „кутийки“ — без рецепта и без касова бележка.

Луди

Петдесет нюанса сиво се получават най-лесно, като сложите в прането с белите дрехи два черни чорапа—и после се чудите защо тениската ви „се е изразила“ в цвят като художник.

Луди

Петка и Чапаев се прибират късно вечерта… В тъмното виждат две сенки…
Чапаев:

Петка, дай да се върнем и да минем по друга улица! Срещу нас има двама подозрителни типа… а ние двамата сме самички.

Петка:

Абе, Чапаев… не са подозрителни. Това са нашите…

Чапаев:

Какви наши?!

Петка:

Ами тия сенки дето ни следват — те са от нашите обувки… само дето са малко… по-настоятелни.

Луди

Петров вижда табела, пън и крава. И веднага си спомни за трите си бивши — все едната “не става за гледане”, другата “не може да се преместиш”, а третата… направо ти изяжда нервите.

Луди

Петък. Последен ден от седмицата, после уикенд. Влизам в таксито и, понеже е студено, съм облечена като модно бедствие: секси ушанка, секси палто и секси три слоя отдолу. Топло ми е, комфортно ми е… и решавам да си направя въздух като за романтична среща.
Опитвам се да сваля прозореца — няма копче. Вдигам поглед към шофьора:

А… извинявайте… няма бутон за прозореца!

Той се усмихва, без грам изненада:

Това е новият модел. Сензор е.

Сензор?! — и аз, естествено, започвам да изследвам като учен в лаборатория.

Плъзгаш — казва той, докато спираме на светофара.

Плъзгам надолу… Ооо! Отваря се.
Плъзгам нагоре… Паф! Затваря се.
И докато стигнем до работа, аз не спрях — редувам жестове, докато цялото кръстовище гледа и аз се чувствам като в космически кораб.
Шофьорът се дави от смях, но явно му е забавно, защото ми кимва като учител на дете:

Ей, вие сте… човек на иновациите!

Пристигаме. Вдигам се да слизам и шофьорът ме спира:

Само да ви предупредя — да не се излагате пред хората.

Какво… пак? — питам невинно.

Той сочи до себе си:

Копчето е тук. Прозорецът беше шега. Първия път щях да ви кажа, но вие толкова се радвахте…

И си мисля:

Да, ама защо ми го каза сега… Уби ми детското.

Луди

Петър и Анка Клепачарката се мушкат тайно в мазето, ама виждат, че Чапаев идва. Анка бързо дигa полата и драсва. Обаче Петър докато се надува, Чапаев пристига и го пита какво прави тука разголен.

Сереж, другарю Чапаев. Сереж!

Сереж, а? А къде е обувката?

Петър се оглежда, за късмет вижда една обувка на земята и я посочва.

Ето я!

Революционно-бдителният Чапаев я взима, помирисва, облизва и отсича:

Абе това е чорап бе!

Вече окопитен и прибран, Петър отговаря философски:

Ами война е, Василий Иванич. Хората озверяха…

Луди

Писмо до списание „Кулинарен журнал“:
Много ви благодаря за рецептата „Сьомга с лимон и копър“. Вярно е, че ние заменихме сьомгата с пушено свинско, лимона с кисели краставички и копъра… с магданоз. Но пък накрая пак стана много „сочно и свежо“ — точно както обещавахте!

Луди

Писмо получено във фабрика за кибритени клечки:

Вече 12 години броя на клечките в кибрита ви е от 7 до 9 — ту 7, ту 8, ту 9… а понякога дори 6! Хора ли сте или бройте на гладно? Няма ли веднъж да направите нормална кутия, да кажем… 8?

Луди

Писна ми от гладене! От утре започвам сериозна стачка — няма да пипам ютията! Обявявам се за принцеса на намачкания стил: ще излизам направо със “смачкани впечатления”!

Луди

Питам аз:

А този страхотен портрет на каква цена се продава?

Господине, моля Ви! Това не е портрет… това е огледало!

Луди

Питам таа мойта, мишката:

Кеф ти е довечера да хапнем нещо?

Не.

Добре де, пица тогава?

Абе… не.

Е па нали знаеш — индийско?

Тц…

Китайско тогава?

Не бе, не!

Еее, ш’ те чудя… ще се натаманим ли накрая или нема?

Спокойно. Аз само не знам.

Как така не знаеш бе! Викаш “не”, викаш “не”, и пак “не”?

Ами защото… не ми се яде нищо от това.

Е кво сакаш тогава, деба ти твойта глава-орех!?

Епа не знам… я кажи ти!

Луди

Питат ме дали мога да пея… мога! Ма хората не са музикални—като им вляза в тон, почват да ми намаляват звука.

Луди

Пиян мъж с οποίοо седи до кофа на улицата, а до него локва.
Минава полицай и го пита:

Да ви помогна, господине?

Не съм господин — аз съм лоша шега.

А защо седите в локвата?

Ами… шегите ми винаги се разливат.

Луди

Пиян мъж седи на тротоара до локва и си подсмърча. Към него се приближава жена:

Извинете, господине, да ви помогна ли?

Не съм господин! Аз съм принц!

Добре, а защо сте в локвата?

Не знам… май съм се проклещил… или поне се “принц-ипирах” към водата!