Вегетарианците не остаряват — те просто повяхват… от много салата!

Вегетарианците са едни особени хора — според тях саламът не е месо, а “подправено въображение”… и затова го режат толкова дебело, че да им стане по-вкусно!

Веднъж водата в морето бе толкова студена, че пред плажа имаше опашка — хората чакаха да им свърши студът, за да влязат.

Веднъж императорът на Япония решил да покаже, че невестата му е девица, ама онези от царския двор решили да го „проверят“ и вместо да се радват, го обявили за знаме — все пак важело да се вдига високо, нали.

Веднъж на десет години държавата решава да “оптимизира” бюджета — и за целта прави липосукция на спестяванията на народа: взема излишното, оставя само мислите… че “някой ден” ще се върне.

Веднъж реших да си сложа „приятното“ за закуска и „полезното“ за десерт — и така направих грешка, че чак се зачудих кой кога е започнал да ме лъже с етикетите. Ядох, смръщи се, и чак тогава разбрах: полезното не винаги идва с вкус… понякога просто идва по-рано.

Вежливостта стана толкова рядка, че като я срещнеш, започват да се чудят дали не ти правиш намек… и най-накрая някой казва: „Ама ти не беше ли сериозен?“

Великият Несесе Щамкой е казал, че когато фактите говорят, боговете мълчат.
Е, да бе! Просто не се е срещал с жена ми…

Венеция не можеше да се справи с водата. Хората викали: „Ми, поканете българското ВиК!“ — казаха те, — „за 10 дена ще ви пресуши целия залив… ама първо данъчната ще пресметне колко да плащате за въздуха!“

Вероятността някой да те гледа е право пропорционална на това колко глупаво изглежда действието ти. Ако направиш нещо супер умно—ще те погледнат само котките… и то от любопитство към безумието.

Вече втори месец от новата година минава, а аз все още чакам късметът да дойде. Започвам да подозирам, че някой ми е пожелал любов и пари… ама на съседа. Аз само си вдигам “късмета” от входа.

Вече е 23-ти ноември. Сложих си мисълта: като няма сняг, няма и Коледа. Така че няма смисъл да прибирам елхата — тя просто си стои в режим “пробен”.

Вече е Декември… Не виждам смисъл да прибирам елхата — тя поне си знае кога да си стои на сянка, аз не.

Вече е почти Декември, коледната украса в хола не учудва никой…
Само котката се прави, че не я вижда — уж „похапва трева“, ама от какво друго би била толкова зелена от стрес?

Вече знам — ще е вечна нашата любов! Тя никога няма да се сбъдне… но затова пък и никога няма да свърши!

Вече месец съм на строга диета — такава, че даже мисля в списък с калории. Като започнах, изглеждах нормално, а сега: очите ми станаха като на бухал, бузите — като източени балони, ръцете и краката — като клонки. Панталоните ми падат, защото номерът свършва по-бързо от храната. Намали се и коремът — чак се чудя как изобщо е имало място там.
Ама задникът? Той категорично отказва да влиза в режим… явно е на отделна програма за “нещата от жизнена важност”.

Вече може спокойно да се взимаме по любов — пък и парите така или иначе не стигат, та поне да не се караме за банката.

Вече направо им викам:

Вече не можеш да разбереш дали една жена е цупила — или просто си е направила устните да издържат на всички емоции с ботокс.

Вече не се казва „На баба ти хвърчилото“, а „На баба ти дрона!“ — щото дори да не го видиш, ще ти донесе снимки отгоре и ще ти каже: „Назад не мърдаш, абонат!“