Този, дето винаги прави каквото му е кеф—като дойде време да направи каквото трябва, изведнъж си „забравя” как се говори.

Този, който има красива жена, и този, който има лозе край пътя, имат едни и същи ядове — все някой минава оттам и гледа да го “опита”.

Този, който казва, че щастието не се купува с пари, явно никога не е бил в онлайн магазина — там „щастие“ има на промоция всеки ден!

Този, който не е готов да отдаде живота си, не е достоен да го притежава…
Ама спокойно — аз съм готов. Само да не ми го отнемат, без да ме пита първо.

Този, който обича по-малко, винаги държи дистанционно управлението на връзката — “ти натисни тук”, “аз ще натисна там”, пък накрая пак той сменя канала.

Този, който се смее последен, явно е почакал да се разтопи последният лед… и чак тогава е започнал да се смее!

Този, който си мисли, че жените са слабият пол, да погледне как затварят вратата на колата — така го правят, че и сигналът започва да се „извинява“.

Този, на когото дадеш втори шанс, няма да те разочарова — той вече е усъвършенствал техниката… да те разочарова още по-качествено.

Той беше готов да си даде живота за нея, но тя приемаше плащания само в брой.

Той беше истински романтик… докато не започна работа в лаборатория. Тогава вече не даваше цветя — а проби.

Той беше като баница от нощна смяна — надута от надежди, мазна до уши и ако я прекалиш, направо те завива в „грешка 404“: кой си и защо си тук!

Той беше като баничка от кварталната фурна — топъл, мазен и така пристрастява, че като му свърши листът… започваш да търсиш още, ама то се оказва, че си изял цялата вечер.

Той беше като египетска богиня—всичко по мярка! Перфектно тяло, златна корона, а в ръката държи… крокодил. Казвам: „Невероятно!“ Тя: „Спокойно, това е само за орнамент… да не ми се доближават.“

Той беше толкова без потенциал, че даже електричеството минаваше покрай него и си казваше: „Ех, тия няма смисъл…“

Той беше толкова дискретен, че момичетата разбраха за „победата“ му само по това, че изчезваше без да каже нищо… и после в чантата му се намираше тест с две чертички.

Той беше толкова мързелив, че се събуждаше късно само за да има повече време сутрин да отлага ставането… а после пак да се настани удобно, за да не му се мисли за останалото.

Той беше толкова плах и срамежлив, че на изпита за шофьорска книжка инструкторът му каза „Запали“, а той отговори „Само да не ме чуе някой“.

Той беше толкова прост, че дори „сложното“ му идваше с инструкции… и пак не го свършваше навреме.

Той беше толкова страстен пушач, че вместо да брои овцете вечер, броеше фасовете — и ноктите му вече бяха с цвета на пепелника.

Той беше точно това, което винаги съм търсила… държеше косата ми като рицар, но я пускаше с нежност—без да опъва и без да закача ни един косъм. А сега го няма… и аз вече обиколих половин магазин за ластици, но никой не държи така добре, никой не е така мек… само ми скъсват косата и ми се смеят в лицето.