Вицове за Иванчо

Иванчо

Учителят поздравява учениците в клас.

Добър ден, деца!

Добър ден, господин учителю! — отговарят всички. Само Иванчо гледа през прозореца и мълчи.

Иванчо, защо не поздравяваш?

Ама как да поздравя… Честно да ви кажа: при този студ, ако е „добър“ ден, значи някой явно е объркал термостата!

Иванчо

Учителят попитал:

Деца, кой от вас е спасвал човешки живот?

Тишина в класната стая. Само Иванчо вдигнал ръка от последния чин.

Добре, Иванчо, кажи ни как?

Спасих живота на баща ми.

Как така? — учудено попитал учителят.

Като му смених хапчетата със… бонбони за гърло.

И как това спаси баща ти?

Ами… така поне не ги пиеше толкова често!

Иванчо

Учителят:

Иванчо, кажи две гласни букви.

Иванчо:

А-а и е-е.

Учителят:

Боже… дай още една!

Марийка.

Учителят:

Марийка гласна ли е, бе Иванчо?

Марийка:

Гласна съм, господине… ама само когато викат!

Иванчо

Учителят:

Иванчо, искаш ли да отидеш в рая?

Да, учителю… но татко ми каза, че ако закъснея, ще ме върнат направо в часа по домашни.

Иванчо

Учителят:

Сега ще ви докажа теоремата на Питагор!

Ама, господине, не се занимавайте! Ние Ви вярваме! Пък и миналия път пак ни доказахте само че на дъската… а ние вече бяхме разбрали в главите!

Иванчо

Час на класният ръководител:

Сега, деца, в този час ще говорим нещо ново за вас. Вече сте седми клас, значи при момчетата се появява любопитство към момичетата… и обратно. Важно е да знаете кое е нормално, какво не е, и как се държи човек.

Иванчо вдигнал ръка и казал:

Господине… а ако някой вече си е изгубил акъла по една-две мацки… може ли после да си търси нормално обяснение, като ги „пипа“ с думи, или пак не става?

Иванчо

Час по биология. Учителката пита всички как се грижат за животните си. Някои казват, че ги разхождат, други ги държат вкъщи, трети направо ги носят в раниците.
Идва Петърчо и вади аквариум.

Това са моите златни рибки. Грижа се за тях всеки ден — храня ги, сменям им водата… понякога, когато се сетя.

Браво, Петърчо! — казва учителката. — А ти, Марийке, какво носиш?

Марийке вдига една кутия и гордо казва:

Аз си нося котарака. Казва се Том. Гушка се, мърка… и обожава Whiskas.

Супер! — усмихва се учителката. — Иванчо, а ти?

Иванчо, като че ли срамежливо, протяга ръце и показва едно леко… поизхабено, проскубано нещо.

Това е моят хамстер. Казва се Пухчо.

Учителката се стъписва:

А защо е така… леко разрошен?

Иванчо клати глава сериозно:

Ами от тиксото…

От тиксото?

Слагам му тиксо на лапичките, за да не избяга… докато му правя маникюр, да не си стърже козината.

Иванчо

Час по биология. Учителката пита:

Деца, какви органи познавате в човешкото тяло?

Марийка:

Сърце!

Браво, Марийка. А за какво служи то?

Изпомпва кръвта в организма.

Чудесно! Кой друг?

Петьо:

Бял дроб!

Отлично! А защо?

Петьо:

За да пълни с въздух.

Учителката се усмихва:

Добре, добре. А сега, Иванчо, ти?

Иванчо:

Кожа, госпожо.

Точно така. И за какво служи кожата?

Иванчо се замисля и отговаря:

За да е между “навън” и “навътре”, госпожо… и да не се разбира, че са ви студени чорапите!

Иванчо

Час по български език. Учителката обяснява причинно-следствени връзки.

Сега, ученици, искам да ми измислите изречение с думите „явно“ и „защото“. Даниела?

Явно ще стане късно, защото часовникът не върви.

Добре. Миро?

Явно съм закъснял, защото изпратих съобщение „тръгвам“.

Хм. Ники?

Леля купи сладолед.

И?

Явно ще го излапа веднага, защото не може да го държи в касичката с ключа.

Иванчо

Час по български и литература за трети клас. Учителката пита:

Деца, дайте пример за поговорката „Всяка паница с кръста си“?

Иванчо:

Г-н кметът — при него всичко е с кръста… даже парното.

Иванчо

Час по изобразително изкуство. Учителката казва:

Иванчо, покажи ми какво си нарисувал!

Иванчо ѝ подава един… бял лист.
Учителката се намръщва:

Иванчо, това какво е?

Ами, госпожо… това е „тишина“ — обяснява той. — Сложих я по средата, за да не излиза извън линиите.

Иванчо

Час по история. Учителката пита Иванчо:

Иванчо, какво се е случило през Средновековието?

Ами… имало войни, имало чумa, и всички се трeпeрели от страх…

Иванчо, не говори такива неща. Неудобно е.

Не е неудобно, госпожо. На този страх знаете ли как се „пързаля“ по тестовете?

Иванчо

Час по математика.
Учителката крещи на Иванчо:

Просто не мога да повярвам, че си толкова невеж! Как може в 4-ти клас да знаеш да смяташ само до пет? Дори не знам с тези знания какво ще станеш…

Иванчо спокойно:

Съдия по борба, Госпожо!

Иванчо

Час по математика. Учителят:

Преведете термина „абакус“ на български.

Иванчо вдига ръка. Учителят го поглежда:

Само ако сте сигурен, че е на български.

Иванчо смотолевва:

Ама аз го знам… на английски е „дигитален брояч“!

Учителят:

Добре де… и какво значи „абакус“?

Иванчо:

Значи, че наистина е брояч… ама не за нас, а за учителя — да си смята колко е учениците знаят!

Иванчо

Час по физика:

Иванчо, кой материал е по-здрав — дървото или желязото?

Дървото, госпожо. Никой не казва „пипни“, за да видите как съм го „упражнил“ с желязото.

Иванчо

Червената шапчица кара колелото си към баба Меца през гората. По пътеката изведнъж изкочил Кумчо Вълчо, спрял я, „помогнал“ й където не трябва, и направо й прегънал колелото на полянката.
За щастие, минава баба Меца!
Червената шапчица хуква да плаче:

Бабо, какво стана?! Кумчо Вълчо ми счупи колелото!

А за „помагането“ — нищо. Нали си знае...
Баба Меца обаче хваща Вълчо за яката:

Веднага да оправиш колелото, щото ще те мушна в земята! Аз командвам тук!

Вълчо тича, вади оксижен, заварява счупеното… ама без маска.
И после — бързо, че да няма свидетели.
Червената шапчица продължава и стига при баба. Баба лежи в леглото, с червени очи и сълзи.

Здравей бабо! Защо са ти толкова червени очите? Плакала ли си за мен?

Не, мъничка… ку*венце… червени ми са от оксижена!!!

Иванчо

Четирима приятели отиват на почивка и ще спят в бунгала, ама никой не искал да му се падне бунгалото с Иванчо, защото много хъркал. Решили да се редуват, за да не страда всеки цяла седмица.
Първата вечер Петър казал: „Аз ще съм“, и отишъл при Иванчо. Легнали, заспали… сутринта Петър бил като пребит: подпухнал, разрошен и с изморена физиономия. Другите го гледат и го питат:

А бе, какво стана? Защо изглеждаш така?

Легнахме да спим… ама Иванчо хърка като трактор. Цяла нощ не спах, седях и го гледах да му минава…

На следващата вечер бил ред на Митко. И той на сутринта — същата история: подут, разрошен, все едно го е пуснал вълк.

А бе, какво става? И ти защо си така?

Същото… Иванчо започна да хърка и така се надигна, че ми се струваше, че ще събори бунгалото. Цяла нощ го слушах…

Третата вечер Димо най-свеж пристъпил, избръснат, с кърпичка и план „този път няма да се смачкаме“. Още щом му дошло времето, присядал, уговорил се и… сутринта Димо — цвете. Спокоен, сресан, отпочинал.

А бе, какво направи снощи? Как успя да си толкова добре?

Ами… аз не спорих. Поздравих Иванчо за лека нощ, целунах го по бузата… и си легнах.

И?

И той стоя цяла нощ прав… да ме гледа дали ще посмея пак.

Иванчо

Човек пита Иванчо:

Иванчо, къде е майка ти?

Само я позамаза.

Иванчо, къде е баща ти?

И него позамаза.

Иванчо, къде е баба ти?

Не питай — пак я позамаза.

Иванчо, къде е дядо ти?

Същото: позамаза.

А ти какво си имаш?

Аз съм с валяк!

Иванчо

Щастлив баща отива да вземе новороденото си дете.

Добър ден! Аз съм таткото на Иванчо.

Сестрата го изгледала смутено и преглътнала:

Да, само че… има един проблем.

Какъв проблем?

Детенцето се роди… без глас.

Без глас? — бащата зяпнал от шок.

Да. Няма „мама“, няма „татко“… Няма абсолютно нищо. Само мълчи.

Мълчи… ами какво въобще има тоя бебок?! — вече се изнервил бащата и почнал да хлипа.

Сестрата наместила престилката и тихо добавила:

Една… очичка.

Само една? — бащата онемял.

Сестрата кимнала:

И една тиха усмивка. Като идея. Нещо като… символ.

Бащата взел детето на ръце, целунал го по челото и се развълнувал:

О, Иванчо! Какъвто и да си, татко те обича!

Сестрата се усмихнала съвсем леко и предупредила:

Само… не му казвайте нищо. Той… не чува, че не може да говори.

Иване, кажи честно кой ти пиша домашното?

Госпожо, честно… не знам! Пък аз само си легнах рано… и като станах, то вече си беше там.