Жената влиза в кухнята и вижда, че мъжът й отчаяно разклаща солницата и пиперката, сякаш ги прави на кайма.

Жената влиза в спалнята и вижда, че мъжът й се върти в леглото като настръхнал.

Жената влиза в тъмната кухня и казва на мъжа си:

Мъжът (приближава се):

Жената (смее се):

Жената е като котката — понякога се мята, понякога мълчи, понякога те поглежда и ти става ясно, че никога няма да разбереш откъде е дошла… и как да я върнеш обратно!

Жената зад волана е като шеф на армия! Пътниците стягат коланите, а пешеходците започват да ровят в джобовете за „разрешително“!

Жената зад волана е като шофьорска магьосница — като тръгне, всички пътници се молят, а пешеходците направо започват да търсят икона.

Жената на мутра, всеки път е много напрегната, когато мъжът и я извежда сред природата…
Отива си тя до дърветата, върти се, оглежда се и накрая шепне: „Слушай… ако стане нещо, най-важното е да не се качваме на високо.“
Мъжът: „Защо бе?“
Тя: „Ами… да не ни вземат за вражески наблюдатели!“

Жената:

Аз:

Жените са като паркоместата — хубавите са винаги заети, останалите са “за специални случаи”… и после всички се правят, че не ги видят.

Жените са като телефона. Повечето звънят, но никой не знае кой ги е набрал.

Женска консултация. Опашка. Влиза мъж — невъзмутим — оглежда се и пита кой е последен, после спокойно се нарежда. Жените започват тихо да се смеят, да се споглеждат и да шушукат. Накрая една не издържа и му казва:

Мъжът се усмихва:

Живеехме бедно — хляб нямахме, та затова маслото го мажехме направо върху салам, та поне да има вкус.

Живеещите в България се чувстват като обувки за чорапогащник — удобно е, ама само когато няма никакво общество около теб.

Животът е като болест, която се предава по полов път… само че никой не казва коя точно “партньорска” е причината. Има и по-лошо: в крайна сметка пак стига до единствената диагноза — 100% неизлечимо… смърт.

Животът е кратък — потърпете още малко… докато свърши и нервите ви!

Животът е несправедлив към мъжете…
Родиш се — всички носят цветя на майка ти.
Жениш се — всички носят подаръци на жена ти.
И накрая умираш — и пак жена ти наследява всичко…
Единственото, което не оставяш, е свободата.

Журналист взема интервю от заминаващ от страната младеж:

Журналист интервюира моряк:

Журналистът вече се чуди:

Журналист пита Прасчо:

Журналист цяла вечер не спи — мята се в леглото и си мисли:
„Кой съм аз? Защо съм на този свят? И най-важното — кой ще ми плаща, ако спра да пиша?“
На сутринта жена му казва: