Скоро всичко ще ми омръзне и ще реша да си „попреподредя живота“ през прозореца. Живея на първия етаж — така че поне няма нужда от драма: приземяването е просто част от маршрута.

Скучно ти е в самолета по време на полет?! Идея — натисни бутона за стюардесата и когато дойде при теб, кажи на висок глас:

Скъп рибен ресторант… Оберкелнерът води клиент до огромен аквариум, пълен с какво ли не морско проклятие… Клиентът сочи най-нахалния и огромен ракообразен — един гигантски рак.
Слагат го ритуално на плота, вади се специален уред, и с един точен, професионален удар го „отстраняват“… Ракът потръпва, мята се, и… замлъква.
Тържествено го носят към кухнята. Там го чакат — вадят от фризера… същия рак, само че замразен, размразяват го, посоляват го, обличат го в сос…
А нашият „избраник“ изведнъж изчезва през специална тръба на заден ход и се прибира обратно в аквариума, жив, здрав и леко пребледнял.
Най-накрая се подпря на студеното стъкло и промърморва:

Скъперник влиза в кръчма. Препълнено е до дупка. В един ъгъл седи някакъв тип и си мълчи. Скъперникът отива до бара и вдига врява:

Цялата кръчма избухва в аплодисменти. Хората щракат с чаши, носят се усмивки, весело е като на празник.
Когато скъперникът плаща, типът от ъгъла отива при него:

Скъперникът се смущава, но следващата вечер пак се появява в същата кръчма. Същият тип пак в ъгъла.
Скъперникът пак вдига глас:

Всички са на седмото небе. Пак празник, пак смях, пак наздравици.
Като свършва плащането и скъперникът изчаква последната бира, типът пак минава отгоре:

Скъперникът се чуди, почесва се и пита бармана:

Бармана въздъхва:

Скъпи Господи, миналата година прибрах в къщи любимия ми певец — Принс, любимия ми актьор — Силвестър Сталоун, и любимата ми актриса — Наташа Кински.
Само че сега се чудя… ти май ще можеш да ми подредиш и поредния ми любим политик — Ахмед Доган — да не се разсейва, а направо да ми звънне, когато стане време.
Предварително ти благодаря!

Скъпи Дядо Коледа! Миналата година ми подари китайски дартс — много се смях, докато си мислех, че ще уцеля на око… После стрелките изчезнаха, а мишената започна да ме гледа! Тази Нова година искам само две неща: да ми върнеш дартса, и да ми подариш десет минути тишина, докато най-накрая се разбере кой е пуснал мишената да говори!

Скъпи Дядо Коледа, много се зарадвах на миналогодишните ти китайски пиратки. Само че тази година ги изяде котката и остана само димът… Може ли да ми донесеш и за лявата ръка, че поне да има с какво да пляскам, когато почна да пишка!

Скъпи ми синко,
Пиша ти бавно, защото знам, че не можеш да четеш бързо. Още сме в същото положение — просто вече не живеем там, където живеехме, когато ти напусна.
Баща ти прочете в някакъв вестник, че човек най-често си намира неприятности и късметът му се обръща наопаки в радиус от 30 километра около дома му. И понеже не искаше да рискува късмета ти (и нашия), се преместихме по-далеч.
Адрес няма да ти пратя, защото последното семейство го е взело за спомен. Взели са си не само ключовете, ами и номера на къщата, та ние сега все гледаме къде точно сме — уж сме на същото място, ама табелата я няма. Като дойдеш, ще те посрещне една табела “няма такава”.
Къщата е много хубава. Има даже печка. Миналата седмица я палихме, сложихме вътре малко дърва, запалихме… и след това никой повече не посмя да я “отвори” — просто днес печката прави всичко сама: пуши, топли и вече не пита.
Времето тук не е лошо. Само че два пъти падна сняг. Първият път за три дни, вторият — за цяла седмица, но после пак се пооправи, както се пооправят хората: “колкото да не се чудят”.
Палтото, което искаш да ти изпратим, чичо ти Гошо каза, че ако го пуснем в колета с копчетата, ще го обидим — тежало много. Затова ги отрязахме и ги сложихме в джобовете. Само че… оттогава джобовете са празни, а палтото се моли да не го пипаме.
Оня ден Муньо си заключи ключовете вътре в колата. Два часа се чудихме как да ги извадим. Накрая се оказа, че ключът не бил вътре — бил “в настроение” и просто тръгнал да си замине. Муньо го последва… и после ние изкарахме колата, ама само с баща ти.
Сестра ти роди бебенце сутринта. Само че още не знам дали ще му пишем “леля” или “чичо” — прилича твърде много на брат ти. Като го видиш, ще разбереш, че природата е работила по негов шаблон.
Вуйчо ти Крум миналата седмица влезе в мазето с кофа за ракия. Само че кофата се оказа клопка за съдбата — подхлъзна се, падна в самото мазе, изчезна, и след малко се чу как някой му казва “наздраве”. После дойде комшията и каза, че “то не е нищо”, ама три дни миришело… на Крум.
Трима от приятелите ти паднаха от моста преди няколко дни, докато се разхождаха “само за снимка”. Единият успя да си отвори прозореца и се върна като по чудо. Другите двама не успяха да свалят страничните прегради на самосвала, защото… явно не им беше писано да се снимат.
Няма повече какво да ти кажа, синко. Нищо изключително не се е случило тук. Само дето всяко “нищо” започва да свършва по същия начин.
С обич, мама

Скъпи хора, които ненавиждате Веселин Маринов, не бързайте с омразата — на този човек дължа живота си! На 8-ми януари 2018, след една катастрофа, вече бях седем месеца в кома. По едно време сестрата пусна радиото и аз чух гласа му — изпълнява „Жена на балкона“. Веднага ми се събудиха слухът и… егото. Станах, оправих се като човек, и наредих: „Дайте пауза!“. Да, принудих се да изключа радиото… да не започна и аз да се разпознавам по балкони!

Скъпи, излизам на работа. Яденето е на печката. Пуснала съм газта. Като се върнеш, нека само го запалиш… че аз да не се задуша в кухнята!

Скъпи, искам да се омъжа за теб, но не искам да настоявам само с думи. Затова днес взех пръстен и… пуснах обявата в интернет: „Търся жених за спешно“!

Слаба, кривокрака старица влачи по улицата два чувала с боклук. Единият е леко скъсан и тук-там от него падат по някоя банкнота от 50 лв.

Мъжът пак я спира:

Аз имам една градинска ножица, чакам си ги и като се наврат— „Така… или ми плащаш… 50 лв… или си режа градината— ама тяхната работа!“
Мъжът се замисля:

Старицата го гледа умно и казва:

затова вторият чувал е за… тяхната “настроеност”.

След 11 септември 2001 г. по телевизията се завърта рекламата на “Пан Ам”:

След 14-ти февруари киселините в стомаха са от трупове на пеперуди.
Жена ми казва: „Не са трупове, а лъвове от любов!“ — и ми налива още лимонада… ама тя явно пак е кисела.

След 50 животът е като навигация без сигнал — кихнеш ли веднъж и после не знаеш кой път ще поеме тялото: към аптеката, към стола… или направо към „докато видиш“.

След 50-та имаш само изненади. Кихнеш и вече не си сигурен дали ще се обърнеш към съседа или към лекаря—все нещо ще “щракне” изведнъж.

След година терапия моят психиатър ме гледа и казва:

Аз:

Той:

След двайсет години работа в компютърния бизнес един мъж решил да се пенсионира рано и да бяга от напрежението на съвременния живот. Купил петдесет акра край Върмонт — пълна тишина, само природа и нищо излишно.
Първите шест месеца единствените хора, които виждал, били пощальонът и шофьорът на доставките. Нямал и представа какво става в съседство.
Една вечер — тропот по вратата. На прага стоял огромен здравеняк.

Мъжът въздъхнал, но без да му пука особено:

Мъжът се замислил:

След дълги и безуспешни опити да измисли план за евакуация, архитектът Гошо реши да го „тествa“ на практика — запали коридора, за да види кой ще намери изхода първи.

След дълги и безуспешни опити инженерът да направи план за евакуация, накрая решил да го „тества“… като запалил сградата.
Най-накрая всички изтичали — та чак и той се успокоил, че поне планът работи… само че по най-лошия начин.