В Североизточна България отново рязко се е повишила безработицата, предаде бившият ни кореспондент от Добрич.
„Лошото е, че няма работа — но още по-лошото е, че аз вече не съм кореспондент. Май пак ме уволниха… и сега официално съм ‘служител на свободния пазар’!“

В София отрязали дърво на 200 години. Оказало се, че имало български корени… и затова не го спасили — искали да не се вкоренява повече.

В София, където и да си… все ти се иска да си на майната си!

В Швеция шофьорите имат традиция да премигват с фарове на насрещните автомобили, когато на пътя има… животни.
В България също имаме такава традиция… само че при нас първо премигват, после клаксонират, и накрая викат: „Да не е твоя, бе!“

В Япония изобретили робот, който лови крадци.

В Япония изобретили робот, който лови крадци.
За 5 минути в Америка улови 86.
За 5 минути в Италия – 120.
А в България – за 5 минути… роботът изчезна.

В аптеката:

В крайния софийски квартал навигацията е толкова безпомощна, че направо се отказва от номерацията и почва да „размишлява“ на място — върти те като муха в лампа, ама без да те намери къде си. Влизам аз, пресичам и засякам един чичка с куче.

Чичката само вдига рамене, гледа ме като че ли съм питал за тайните на Вселената, и кучето му си подушва трева.
Едно момиче до него — телефон до ухото, екран като табела за автобус — минава покрай мен и не ме чува изобщо.
Решавам: айде, GPS, поне да ме локализира. Натискам, „възстановява връзка“, и точно тогава виждам две бабки на пейка пред един вход. То бива, бива… и умирам от надежда.

Двете бабки се споглеждат и едната вдига пръст, все едно че свети с него.

Аз се стъписах:

Бабките се разсмяха като на хор.

Чичката с кучето изведнъж казва:

В магазина има домати от Мароко, чесън от Китай, дини от Гърция, картофи от Франция и какво ли още не.
И си викам:

В момента държавата ни е като турско кафе, мътно и застояло. Цялата утайка се е събрала най-отгоре и сега се прави на каймак, докато долу истината продължава да е черна.

В повечето части на България 90-60-90 означава: натискаш газта извън града, после в града намаляваш—и накрая пак ускоряваш, щом патрулката те погледне.

В претъпкан трамвай:

В първия филм за „Аватар“ синият скиф всъщност не летеше към земята — летеше към пицарията. Само че „побърканата“ част не беше на кораба, а на Румен Радев: той караше джипа и въздухът направо се обръщаше да го гледа как минава… чак до края на света.
Иначе оригиналното заглавие било: „Мечтите се срещат с реалността, после с Румен Радев“. Наложило се да го сменят, защото кой ще даде 5 лева да гледа филм с продължителност 3 минути — ако в действителност „битката“ трае само дотогава, докато Румен Радев си оправи микрофона.
Хората обичат спокойствието. Освен Румен Радев! Той дори на спокойствието му гледа в картата къде има проблем.
Веднъж Румен Радев цял ден гледа протоколи. Не прочете нищо — просто се запозна с тънката разлика между „подпис“ и „пак ще видим“.
Казват, че нищо не може да избяга от съдбата. Освен ако съдбата е заета да избяга първа — и тогава Румен Радев я настигва с едно „ще връщам“.
Има ред в природата — гравитация, време, Румен Радев… Бъзикам се, разбира се — няма ред. Има само „Президентът ще реши“.

В самолета са Бай Тошо, Горбачов и Рейгън. Прелитат над Емпайър Стейт Билдинг и американецът започва да се хвали:

Минават над Кремъл и Горбачов се обажда:

Прелитат над НДК и Бай Тошо казва:

В съвременна България една част от българите вече живее в Европейския съюз, друга още си живее в Съветския блок, а трета… трета вече си е под наем: месец по месец, с договор, само че договорът винаги „не важи“, щом дойде време за плащане.

В училището обявление:

В целия свят абревиатурата VIP означава:

Тоест…

Само в България VIP означава:

Тоест…

(влиза някой VIP… и изведнъж всички стават “много заети” да го обслужват)

В целия свят премиерите са в театри... А само у нас — премиерата е в автосервиза: всеки е дошъл да гледа „пиесата“, ама никой не е дошъл да плати билет.

В целия свят хората търсят щастието, а у нас—първо търсят кой как е сгрешил, за да има какво да обсъждаме.

В центъра на един български град тръгнало едно свлачище и се отворила огромна дупка. Налял се народ като по навик—изпопадали, потрошили се, после пак някой си рекъл „айде, нищо няма“ и пак паднал.
Кметът събрал общинския съвет да решават проблема. Един от най-умните съветници вдигнал ръка:

Гласували, приели. Резултатът—минимален. Народът продължил да се търкаля в дупката всеки ден, само дето този път по-бързо го изнасяли.
Свикали нов съвет и същият тип пак извадил „по-добро решение“:

Гласували, приели. Ефектът—отново минимален. Линейката стигала бързо, но хората—пак бързо се появявали в дупката.
Накрая решили да вземат ДРАСТИЧНИ мерки. Събрали се и стигнали до едно единодушно решение:

Кметът пребледнял и избухнал: