Седемте най-важни мъже в женския живот:

Седи вкъщи Иванчо и брои — седем деца и една жена. Той пък гледа тъжно чашата и си мисли: „Е, поне да беше обратното… аз с едно, и жената с… седем!“

Седи един дядо на пейка до река Марица и вика:

Притичват хора, идва полицай, пита:

Дядото казва:

Седи един на пейка и мълчи. Съседът го заглежда и го пита:

Седи един с въдицата… гледа плувката и не откланя поглед… и така – един час, втори…
На третия час влиза жена му и вика:

Седи мъж в бар и си пие ракия. Покрай масата му минава монах и го изгледа строго. Подхожда и отсича:

Мъжът се усмихва:

Монахът се съгласява неохотно.
Мъжът отива на бара и поръчва:

Барманът се обръща и с присмех пита:

Седи пиян мъж на маса в ресторант и чака да му сервират. Върти в ръцете си една напълно празна тенджерка с капак, обърната надолу, и недоумява на глас:

Седи поручик Ржевски и драска нещо… Влиза полковникът:

Седи си един в кръчмата. Влиза един приятел и вика:

Марин скачаше, изтърва чашата, тича навън — и точно тогава го удари една кола.
Събужда се в болницата и си мисли:

Седи си един в кръчмата. Влиза един чукар и вика:

Мъжът подскача, изхвърча навън и точно тогава го връхлита камион.
Събужда се след време в болницата и си мисли:

Седи си един дядо на пейка в парка и гледа — до него една влюбена двойка си флиртува. Момичето казва:

Момчето казва, че боли зъбчето, момчето я целува по носа и отвръща:

След малко пак:

Момчето мигва, момчето я целува по челцето и казва:

Дядото ги гледал известно време и накрая не издържал:

Седи си един мъж и гледа мълчаливо във ваната. Седи така час, два, три…
По едно време идва жена му и вика:

Седи си една жена пред компютъра и си играе. Идва мъжът ѝ:

Седи си пещерният човек пред пещерата и си остри каменния нож. Пристига при него, цялата в сълзи, съпругата му:

Той я погледнал съвсем спокойно, без да спира да си оправя ножа, и казал:

Седи си човек и чете вестник, докато тъща му плете — седнала на един стол. Над главата й тиктака огромен часовник. По едно време тъщата става, точно когато часовникът пада и каца точно там, където преди малко е била. Мъжът на момента избухва: „Абе, мамка му — този часовник не само закъснява, а направо си наваксва!“

Седмица от живота на мъжкия стомах (само за мъже)
Понеделник
Утро. Уф… мама му стара — к’во е това, станахме, ама сме празни като касичка след запой. Кафееее… няма ли кафе? Къде се е дянала другата филия? Ей, брато, не ме гледай така — “само малко” не значи нищо за стомаха ми. Само малко се оказва “само още малко” и после… после стомахът почва да говори.
Ден. Добре де, седим си. Ама като чуеш глас от кухнята… ех… душата се надига. “Ядене няма, днес сме на лека диета.” Лека диета?! Аз съм тежко страдащ. Добре, тогава поне нещо “за хапване”… А те: “Салата.” САЛАААТА. Аз не ям зелено, аз ям смисъл.
Вечер. Сложиха паста с доматен сос. Лъжица — като метафора. Още една — вече философия. “Защо не ми личи?” — ми личи! Сосът е като декларация: има го на хартия, ама като стигне до мен… край на формалностите. И айде после: “Наздраве!” Бира. За теб — за мен — осветление в корема. Накрая: “Десерт няма, остана само… парче.” Парче?! Да не ми продаваш трохи като шедьовър!
Нощ. Лягам си… ама стомахът не спи. Той си прави проверка. “Нали всичко е там?” Проверка на наличностите: има, ама “има” на граница между любов и глад. Добре, вторник. Давай…
Вторник
Утро. Ох, тоя ден започна още преди кафето. Има ли вестник? Няма вестник. Има ли хляб? Няма хляб. Има ли надежда? Има, ама е тънка като кренвирш без вкус. Ей, брато, не ме оставяй на сухо — аз не съм екосистема!
Ден. Уф… “Готвили са за гаджетата от рецепция.” Добре де, значи аз съм в програмата “остатъци”. Натриев глутамат, сгъстители, подобрители… Брато, днес “Маги” ли е? Ако да — предай на вкуса, че съм го видял. И аз искам истински вкус, не картон на аромат!
Вечер. Дойде нещо: кюфтета, картофки, туршия — истинско, домашно, мирише на “ще живеем”. Ония викаха: “Яж, без страх.” Аз ям, без страх. Само че страхът после идва — когато ти кажат: “Айде, спри, стига ти.” Как така стига? Аз още съм в средата на епизода!
Нощ. Стомахът се опитва да си подреди живота. “Това в ляво, това в дясно… това да не се връща.” И тогава — едно “само още едно залче” — и планът се разпада. Добре. Третник. Още един шанс.
Сряда
Утро. Едно кафе, две дръпвания… и к’во — вече ми се яде. Първо — тръгнаха цигарите. Второ — тръгнаха мислите. Трето — тръгнаха празнините. “Няма нищо.” Няма? Няма! Няма нищо, ама има поглед към теб: “Ти къде ходиш? Хайде, купи!”
Ден. “Гаджетата на рецепция са на диета.” Тогава да ми кажат какво е това, дето троши телефона ми — защото аз съм започнал да броя трошки. Като музика е — клик-клик — и после… глад.
Вечер. Бира. Наденички. Картофки. Живот! Появи се “женска” наоколо и изведнъж всичко стана по-интересно. Но аз не съм драматург — аз съм стомах. Аз гледам да оцелея до утре.
Нощ. Ставаме, тихо… “Къде е кенефът?” Не ме интересува къде — интересува ме да не се разхождам с празен корем. Иначе ще си говорим цяла нощ. Хладилникът — отворен. Мирис — мечта. Само че… хладилникът е като бар — не можеш да вземеш “само малко”.
Четвъртък
Утро. Омлет! Истински! И сандвич с масло! Това е вече операция, не закуска. Оня дори се хили: “Успях.” Успял?! Аз съм свидетел: това е военна маневра срещу глада!
Ден. “Позвъни й.” “Уговори довечера.” Какво общо има това със стомаха? Много — защото като се уговори довечера, някой ще готви. А като някой ще готви… аз ще съм жив!
Вечер. И тя дойде. Някакво “аахх, охх”… аз не разбирам, ама знам какво значи: има настроение. Има храна. Има десерт. Има… това “вече не ми се пише” — да, не ти се пише, защото ти се яде.
Нощ. Накрая: “Ставаме тихо.” Да, тихо. Само че аз не съм тих. Аз съм мотор. Месо, къде си? Ама месото беше изчезнало… и аз започнах психология. “Сърце, това не е било обещано.” И съответно: “Добре, добре — ще опраим.”
Петък
Утро. Кренвирши! Яйца на очи! Мамчето ни ги правеше така! Ей, това вече е лична травма от носталгия. Дори забравих за цигарата — защото храната ме подсети, че съм човек. Или поне… корем.
Ден. “Позвъни й.” “Кажи, че обичаш пиле с ориз.” Казвам… ама аз не казвам. Аз приемам. “Обичам…” и в този момент се появява проблем: “Тя е заета.” “Няма.” “Как няма?!” Ако тя е заета, кой ще е на свободна практика в кухнята?!
Следобяд. Разправии. Списък на виновните. “Всички жени…” Брато, аз не споря с любовта — аз споря с липсата на храна! Идва вечер. И пак: “Ой, мамо, ей… ще варим.” Пак ще варим. Значи пак ще оживея… поне за кратко.
Вечер. Когато се върнаха, бяха щастливи. Ти — щастлив, тя — щастлива, а аз… аз се разтърсих. “Хайде, яж.” И аз ядях. И пак ядях. И даже когато каза “стига”, стомахът ми каза: “Стига? Нямам представа какво значи това.”
Късна нощ. Супер… ама стомахът вече е като батерия. Заредил се, изключил се, оправил се. И точно тогава — най-страшното:
“Къде е месото?”
И аз вдигам глава в тъмното и му казвам на гласа ти:
Месо… ти къде си?..

Седнали К*ра, Домата и Картофа да се надпреварват кой повече “минава” при приготвянето.
Пръв се обадил Домата:

В този момент Картофът се разсмял:

Тогава се обадил и Ку*ът:

Седнали двама съседи на чашка. Единият само с момчета, другият само с момичета — и двамата си се чудят кой как успява.

Седнали нашата мома с френската мадмоазел и английската мисис да си приказват за старите работи. Англичанката вдигнала тържествено брадичка и рекла:

Французойката веднага й отрязала:

А нашата мома се засмяла:

Седя и си решавам финансовите проблеми — чудя се къде да вложа заплатата: в акции, в имоти или поне в едни нормални чорапи. Когато най-накрая взема решение, почвам да планирам.
Ама жена ми веднага: „Ти, вместо да мислиш, отиди изхвърли боклука!“
Ето защо няма как да стана милионер — не само не ми дават да планирам, ами и инвестициите ми са само в… кофата.