Момченце пита татко си:

Момченце се примолва на баща си:

Бащата се опитва да го успокои:

Детето го гледа няколко секунди и казва:

Момченце:

Момченцето от бедно семейство цял живот така и не разбра, че “всичко е в реда” не значи “изядено е безопасно” — просто май черният хайвер му е най-скъпият вкус на света: киха си като шампион, но пак настоява да поръча втори път.

Момчето:

Бащата:

Монахиня отишла при игуменката и й казала с въздишка, че има съмнителни помисли и се чувства напълно нечиста. Игуменката, без да губи време, я пратила при местния епископ с думите, че той бил най-специалистът за грешните неща и щял да я „провери“.
Монахинята отишла при епископа, оплакала се, че се чувства виновна, и той я погледнал строго:

Съблякла се тя, а епископът я огледал, премерил, пипнал — чак с професионална сериозност. Накрая въздъхнал и отсъдил:

Пуснал апарата, „обърнал“ я насам-натам, наговорил й молитви под нос и накрая я отпратил обратно:

На вратата я чакала игуменката:

Монахинята се извърнала, виновно и ядосано:

Игуменката пребледняла:

Монологът „Нямам какво да облека“ най-често не свършва с оставяне на гардероба на мира, а с реторичен въпрос: „Ти мен обичаш ли ме… или само якето, дето винаги намирам в последния момент?“

Москва. Червеният площад. Минус 40 градуса. На една табуретка седят двама мужици и хълцат тихо. Минава патрулка и милиционерите ги питат:

Моя позната си има тригодишен син – енергичен и луд за десет деца, който се научил да се промъква в кухнята, да натиска всичко на котлоните и да “подобрява” храната с каквото му попадне под ръка. Майка му не можела да го опише с думи — само с въздишки.
След дни подреждане, чистене и отчаяни преговори без никакъв ефект, най-сетне взема изпитания от поколение начин да го спре:

Детето цял ден стой като вързано и не смее да припари до кухнята. Майка му си отдъхва… докато вечерта тя и баща му се настаняват да гледат телевизия.
Малчуганът се осмелява. Подпира се на кухненската врата, приближава се, лепва ухо до нещо кухненско, слуша напрегнато под учудения поглед на баща си и после се обръща към майка си:

Моят мъж ме напусна. Казал, че си е намерил друга — да, ама не… още не знае, че “другата” е пак аз, само дето този път съм сложила по-дебела престилка и по-тихичко готвя.

Моят мъж толкова се изморява от работа, че вече не си усеща нито ръцете, нито краката… а понякога и рогата — все едно си е свалил бронята вкъщи.

Моят приятел работи в секретна лаборатория — само нощни смени. Дават им по една „добавка“, за да не помнят какво точно тестват… и на сутринта идва като зомби: не помни нищо, едва си държи очите отворени. Ама сметката му расте — явно ефектът е само върху паметта, не и върху заплатата.

Моят приятел шофьор в гаража П.Д. работеше в депо София на 04.13 (микробус). Един ден качил дядо си да го закара до Плевен, тъй като имал курс с услуга дотам, а дядото бил от едно село край Плевен. Седнал дядото отпред, на седалката до инструктора, потеглили и почнал да пита:

Наближили до първия подлез и Пешо решил да се пошегува:

Старецът се вкаменил, забил нокти по облегалката, ококорил очи като бушони и изсъска с треперещ глас:

Влизат в подлеза — и всичко се заглушава от шум и тъпкане.
Излезли на светло, Пешо погледнал дядо си и му станало жал — старецът бил пребледнял, цял облян в пот, а от стискането пръстите му били направили дупки в тапицерията. От прехапаните му устни потекла кръв.

Погледнал отзад, па се сепнал:

Моята 2-годишна дъщеря си мисли, че всеки човек с брада, който се появи по телевизията, съм аз. Току-що гледахме заедно документален филм за това как съм спасил света… и тя гордо ми каза: „Тате, пак ли си забравил да се избръснеш преди записите?!“

Моята втора тъща е направо страшна — всичко разбра от първия разговор… и оттогава все ме пита “какво точно каза?” само за да го потвърди.

Моята жена е голяма мърморана! Другите жени искат спа и масажи, а моята… “Обади се на майка си, обади се на майка си!”

Моята жена има най-красивия глас на света! И това съм Аз — само че когато я карам да пее за пари…

Моята жена ме напусна и тръгна при моя шеф.
Каза, че при него поне има повече „перспектива“… а при мен — само срещи.

Мравката и слонът решили да си „говорят“ по въпроса. Мравката се качила на слона по сметка и почнала—ама слонът забравил, че тя е там. Той рязко се раздвижил и мравката изхвърчала право из калта и изрева:

Мрази! Събирай! Живей!
Бъди човек — не „човече“!
Пей до сутринта, ама не стискай юмрук…
Щото гори, но не тряба да тлее!