Между съседки:

Между французи:

Мерилин Монро към Айнщайн:

Айнщайн се замисля:

Мечката видяла, че таралежът се влачи с пълна паника през гората и го зашлевила да спре:

Мечо Пух върви из гората и гледа на едно дърво — кошер, пълен с мед. Качва се, плясва с лапи и почва да яде така, все едно медът е безкраен. Тръгва да слиза… обаче медът лепне, държи го здраво за дървото, не мърда.
И точно тогава по пътеката се задава Прасчо. Пух провиква:

Прасчо го “спасява” — отприра му… после малко се оказва, че и самият той се е залепил отдолу.
Минали няколко часа, завалял дъжд… и тогава и двамата най-накрая паднали на земята — Пух от дървото, а Прасчо от… Пух.

Мечтата на всяка европейска свекърва… Снахата да е жена!
Само че да е „снаха“, не „мъжът ми“.

Мечтата на гангстера: да обере банка и после, за да му е мирна главата, да остави на касата само отпечатъците на тъщата си — да видят всички кой “помага” в бизнеса.

Мечтата на жените — да бъдат жена-мечта.
Като стане работа — изведнъж се оказва, че мечтата е неженен… и закъснява за работа!

Мигът на раздялата. Поглед за сбогом. Това е краят. Тя го оставя. Той тръгва, душата му ридае, сърцето му кърви…

Мила, моля те, престани да се караме! На моята възраст вече нямам сили да ти се извинявам по два пъти — веднъж да е истинско, и втори път, за да ти повярваш!

Милейди към милорд:

Милорд отговаря:

Мили ми дядо Коледа,
подаръци не ща — имам си всичко, топло ми е, само едно ми куца: асансьорът в блока. Вярно, че ще го преживея… (ако е рекъл Господ), ама ти ми трябваш.
Пиша ти, защото ти единствен можеш да оправиш работата. Две писма вече написах до “големите”, до колегите — до ония, дето все са “в курса”, ама помощ — йок. Нищо, никаква мъничка реакция.
Искам само да питаш един човечец — уж овчар, ама пред медиите все на дребно мели: “бе-е, ние само гледаме”. Кажи му: защо се прави на овчарче, а накрая все вълчица остава работата? Аз толкова помогнах — надух му имиджа, оправих му връзките, дори му донесох една карта “къде как се минава”…
И кажи същото и на втория — Краси Георгиев, да не се прави на изненадан, че хората вече знаят какво става. И в прокуратурата да се стегнат малко: гледат ме като че ли съм дошъл да крада, а аз само питам, само се интересувам, само “съдействам”.
А на ченгетата — да знаят: така не се работи. Второто ми писмо беше леко… редактирано. Не че не разбирам, ама приятелски не се редактира. Другарски се редактира — човешки, както трябва. Ама то — направо ми смениха думите, като че ли съм в разказ по учебник.
Взех да се обърквам от обясненията им. Сякаш парното ми е надуто — едно “да” става “може би”, едно “не” става “да”, а накрая излиза, че пак аз съм виновният. И колко пари минават покрай всичко това… еееех.
С поздрави,
твоя Вальо
П.П. Само те моля, пази писмото от медиите. Че пак ще ме гледат подозрително прокурорчетата. Ама… всъщност и без това не им минава много по тяхното — те явно си мислят, че писмата ми са елфически предложения, не доказателства.

Милионер към жена си:

Милионер на 80 си седи в ресторанта с жена на 28.
Сервитьорът го пита шепнешком:

Милионер на смъртно легло диктува завещанието си на адвокат:

Пауза, напряга се и прошепва:

Милионер си купува замък и пита продавача:

Милиционер спря шофьор. Не искал да му пише акт, от уважение към човека — нали може да е изпаднал в нужда. Подканил го с усмивка да слезе:

Миличък, облечи си друго палто. Това ти е прекалено широко!

Миличък, хайде остави телефона и ела да вечеряме.

Мимето запознава техните с новия си приятел: