Жена ми все ми манифестира любовта си с едно и също изречение:

Жена ми гледа какво правя в телефона и сега ми взема паролата. После ми казва: „Спокойно, само за да ти подреди акаунта.“ Явно ще пътуваме… но не с кола — с акаунта.

Жена ми дълго настояваше да изнеса боклука. Казваше “само ти можеш”. Накрая като го изнесох, тя въздъхна и каза: “Е, браво… вече няма нужда да се правиш на полезен.”

Жена ми е невероятна! Днес ме изненада със застраховка живот за 300 000 лв. и самолетен билет до Китай…
Каза, че така сме „покрити“ — ако нещо стане, поне ще сме първи на опашката за визи!

Жена ми е супер! Дори когато сме скарани и сме на принцип „не се виждаме“, вкъщи ме чака празник — супа, мусака, крем-карамел. Е, вярно, всичко е в една чиния… ама нали и в една „диета“ сме — тя мълчи, аз ям.

Жена ми за мен не е жена… По-скоро „автосервиз“ — всеки път като я видя, колата ми започва да прави проблеми. И ако е много скъпа… вече не ми е колата.

Жена ми замина за командировка. Цели две седмици живея сам. Изхвърлих боклука… точно веднъж. Значи вкъщи мързелът е жената — аз само чакам да се върне, за да си върши работата!

Жена ми избяга с един, когото срещна онлайн. Аз пък си мислех, че интернет е за забавления… Ей, голям смях — можех да си пусна Wi‑Fi в къщи още преди три години, вместо да чакам “случайни срещи”!

Жена ми каза, че ще занесе старите си дрехи на семейства, които гладуват. Казах ѝ: „Ама ако им стават, най-вероятно няма да гладуват… ще са само в по-голям размер.“ И точно тогава кавгата започна — тя викаше „не си разбрал идеята“, аз виках „ти си разбрала само етикетите“.

Жена ми каза: „От утре без хляб — почва диета!“ Едвам успях да затворя багажника… хлябът вече беше вътре.

Жена ми каза: „Ще направя всичко възможно да свикнеш да не очакваш нищо от мен!“ — и аз вече две седмици живея само с надеждата, че тя си е свършила ремонта на възможностите.

Жена ми към едната щерка:

Жена ми лежи в болница. Казаха ми: “Ти си човекът.” Аз човек — ама не чак денонощен.
След работа отскочих до магазина, напазарувах разни неща. Прибрах се. Пуснах прахосмукачката, че да не ми се кара “за космите”. Почистих, нахраних котката, че и тя да не остане гладна. Посрещнах децата от училище. Помогнах им с домашните. Приведох им вечерята на масата — после тигани, чинии, измиване, редене… Пуснах пералня. Подредих каквото имаше за подреждане, смених им гардероба, че “утре пак има контролно”. Сложих децата да спят. После пак — котка. И чак тогава… реших да си почина.
Нито веднъж не съм пускал телевизор, нито компютър. Нито една сериозно излишна минута. Само че… ако това продължи още малко, в свободните си минутки започвам да мечтая за собствената си свобода и да плача като герой от драма — тихо, за да не будя котката.
Легнах си. Почти полунощ. Гроги съм, тялото ме боли — не от работа, а от “всичко”.
А сутринта рано ставам пак: децата на тренировка, аз — на режим “оцеляване”.
Представих си картинката: Жената се прибира у дома пияна от някой бар, носи си и втора бира “за допиване”. Пуска телевизора, тропа из кухнята, търси нещо за пиянския глад. Пие в кухнята, смее се на глас, пуши като комин. После влиза в спалнята, мирише на бира и дим и започва да ми говори “айде де, нека се поглезим”…
И тогава — на момента ми минава умората. Щото, честно казано… бих я убил…
не от яд — от щастие, че най-после някой е свършил нещо по моя график!

Жена ми ме гледа накриво и ми шепне:

Веднага скочих, грабнах прахосмукачката и като запях с пълен глас:

Жена ми ме пита:

Жена ми ме пита: „Ползвал ли си шампоан?”
Клатя глава и викам: „Не бе!”
Ама копринено-мекия ми, лъскав и възстановен чак до корените косъм я предаде… та ми каза: „Е да, ама само шампоанът има такива магии!”

Жена ми ме прати до аптеката да взема от „ония хапчета за мъжка сила“. Като се върнах с хапчета за косопад, само я видях как си превърта очите—като че ли аз съм причината за проблема.

Жена ми ме прати до аптеката: „Вземи онези таблетки, дето помагат за хъркането.“ Като се върнах, с огромна опаковка за сънна апнея — погледът ѝ… направо ме отказа от всякакви опити за романтика.
P.S. Като ме изпишат от сърдечното, ще си търся квартира… но в тиха сграда.

Жена ми ми казва:

Жена ми мисли, че съм при любовницата, любовницата мисли, че съм при жена си… а аз съм си при мама — спокойно, ям боб с наденица и никой не ми вярва!