Дегустатор от винарска изба разбра, че има и жени, които не стават за „винени“ едва когато се пенсионира — тогава вече нямаше кой да му го казва с поглед.

Дегустаторът от винарската изба разбра, че има и грозни жени, чак когато се пенсионира — тогава най-сетне му казаха, че „експертният вкус“ важи и за булките, не само за виното…

Ден 4-ти от карантината.

Десетте неща, които правят един мъж щастлив са:

за да сменя канала, докато бирите изстинат и пакетът с чипса се “саморазвие” на порции.

Десетте неща, които правят една жена щастлива:

Дете пита баща си:

На другия ден детето се връща и вика:

Дете пита баща си:

Бащата се усмихва:

На другия ден детето хукнало:

Дете пита баща си:

Бащата се усмихва:

На другия ден детето тича и вика:

Детето каза, че в понеделник в училище трябва да занесе 15 коркови тапи. Много работа — ама спокойно… ще ги събера всичките от бутилките вкъщи, докато мама каже: „Стига!“

Детето на врачанин:

Пийнало е.

Детето учи вкъщи урок по история на тема „Древна Гърция“ и чете на глас: „Богатите аристократи пиели нектар и давали пиршества с хетери…“

Детството свършва в момента, когато майка ти престане да крие бонбоните… и баща ти започне да крие чашите!

Детството свършва тогава, когато майка ти спре да крие бонбоните, защото вече не ти стигат — и баща ти започне да ги крие на още по-дълбоко.

Децата от училището в село Ленинское знаеха, че след 7 клас ще ги разпределят по работа, но все пак се надяваха на чудо — да се окажат космонавти. Само че когато учителят каза: „Тръгвате по големия път!“, всички въздъхнаха и си помислиха: „Ясно… и в космоса се започва от ремонт на трактор.“

Джентълмен казва на дама — негова съседка:

Тя, целиятa в пламъци:

Диалог в кръчмата:

Дивия Запад. Жега. Кон влиза в местната уестърнска кръчма в Спрингфийлд. Отива на бара и казва:

Барманът му налива, конят я изпива и излиза. Барманът се чеше по главата и мърмори:

От края на кръчмата каубоят Бил вдига глас:

Дисни през погледа на днешното поколение…
Жасмин:

Пепеляшка:

Бел:

Спящата красавица:

Ариел:

Дневник на терорист в Русия:
Ден 1. Хванахме заложници. Барикадирахме се. Поръчахме „каквото има“ и го изпихме.
Ден 2. Пак си имаше „каквото има“. Махмурлукът почна да се запознава с мен лично.
Ден 3. Пихме за кураж и поискаxме откуп: бус и по каса бира за всеки заложник.
Ден 4. Властите дадоха. Няма да повярвате — бирата свърши, а заложниците искат „още малко, за да си тръгнат по-спокойно“. Трябва да продадем оръжието… май за колбаси става.
Ден 5. Дойдоха специалните. Обменихме гранати за водка — „да е по-леко“. Напихме се до козирката.
Ден 6. Дирихме къде ли е складът с конфискуваното (нямаме идея кой го мести), докато най-накрая го намерихме… и изпихме всичко, което беше „в наличност“.
Ден 7. Чакаме анти-терористичната бригада. Казаха, че ще донесат още водка. Ние — само да издържим до пристигането.
Ден 8. Снощи свърши водката. Сутринта дойдоха лекари и донесоха спирт. „Леко подобрение“ — казаха. Аз — искам да се махне.
Ден 9. Появиха се „някакви“ заложници. Обявиха се като заложници, ама без нищо в джобовете. Разменихме ги за спирт — справедлива търговия.
Ден 10. Превзехме склад с гориво на летището. Бензинът… не е за пиене. Но и ние не сме за разум.
Ден 11. Започвам да разбирам какво значи „след като прекалиш“…
Ден 12. Реших да се предам. Не ме пуснаха — заложниците казаха: „Ако пак се предадеш, ще те набием… и пак ще пиете като хората.“ Пак пиxме бензин.
Ден 13. Помооощ! Някой да ме измъкне… обещавам, че повече няма да планирам — само ще искам салата и вода.

Дневникът на обикновения руснак:

Навън беше минус 50. Ладата запали на втория опит, защото първият път просто реши да размисли. Карах внимателно, между дупките и мечките. Най-обидни бяха последните — като те видят кола, започват да си искат “нещо за ядене”, все едно ти си им министър на храните. А властите все обещават: “Ще оправим.” Само дето обещанието се оправя, не и нещата.
Като минах покрай най-голямата дупка, в нея лежеше… моят стар багажник. Впрочем, вероятно и още няколко коли от предишните ми поколения. Полицайски патрул ме спря малко по-нататък. Аз по навик посегнах към оръжието, но видях, че единият е с… “пет-шест патрона” картонена шапка за церемония. Отказах се от труда и поисках да ми разяснят правилата. Взеха ми десет долара, но после ме почерпиха: по една водка и една кисела краставичка. А служебната им мечка изтанцува пред нас “ходене по леда” и си тръгна доволна.
На работа бригадирът беше купил пет бутилки водка и кило сельодка. Пихме, пеехме песни за героите и за победата, след което всички като един… заспахме на работните места. Събудих се привечер.
За къщи тръгнах в минус 70. Дори мечките бяха с шапки и шалове — явно са се организирали по-добре от нас. Помислих си: “Трябва зимни гуми.” И докато мислех, вечерта най-после пуснаха пак “главния” по телевизията. От радост отворих бутилка водка.
После ми стана малко студено, та слезох в мазето да “подсиля” системата с отопление — по старо време дори работех по реактори, нали. Пък и не давам пари за топлофикация: в крайна сметка, ако си сменил веднъж нещо “по график”, останалото се управлява с настроение. Посвирих на балалайка, гледах как парата си прави шоу, и легнах.
Малко преди да заспя си спомних:

И веднага добавих: