Напоследък в българския език навлязоха много чуждици. Например започнаха да казват „не съм аз“, вместо „нямам вина“ — все едно някой си мисли, че е митичен герой и си признава само през дистанционното.

Направих е*аааси киселата застройка на супата — сега пия трета ракия, а тя ми се прави на бистра!

Направо се вбесявам, когато говоря умни неща, а хората ме гледат подозрително и викат: „Това звучи като след пиене!“

Наркоман гледа часовника:

Наркоман отива в аптеката:

Наркоман си сади сладки домати. Половин година ги гледа — полива, плеви, мери им слънцето, връзва ги, окопава ги, подкарва ги… Накрая ги бере, мие, реже, туршия прави — и си свива една цигарка от „реколтата“. Пуши и въздъхва:

Народна медицина:

Народна мъдрост гласи:

Народна мъдрост:

Кавърверсия на: по-добре забутан под щанда, отколкото прав пред микроскопа.

Народно поверие гласи:

Народно поверие: ако пишеш телефонен номер на калкулатора, значи днес няма да ходиш на работа — защото явно си влязъл в “служебен режим” за смятане на петък.

Наско Сираков и Владимир Грашнов (бившият шеф на “Мобилтел”) сключват договор за спонсорство на “Левски”. Сираков се обръща към него:

Сираков се почесва:

Наско Сираков и Владимир Грашнов (шефа на “Мобилтел”) сключват договор за спонсорство на “Левски”. Сираков пита:

Наскоро разбрах, че рекламите за цигари по телевизора завършвали със „Пуши внимателно!“ — а аз все го чувам като „Пуши въпреки всичко!“

Настинaли сте? Имате кашлица? Най-доброто лекарство срещу всички болести — обикновена ВОДА! Само че… сложете две капки спирт в чашата — и след това пиете водата като ракия: уж за здраве, ама по-скоро да не ви пука!

Началникът вика подчинен:

Петров излиза и разказва на колегите. След малко началникът вика един от тях:

Началникът на едно предприятие отишъл при подчинения си Бай Иван и му казал:

Бай Иван кимнал уверено:

И наистина — президентът пристигнал, тръгнали прегръдки още от портала, че чак всички наоколо се чудили дали това е проверка или лична визита. Сложили софрата — хапване, приказки, усмивки… Минало като по вода.
След месец началникът пак се побързал при Бай Иван:

Бай Иван пак същото:

И стана още по-добре — дружеско посрещане, пак голямата софра, пак усмивки. Накрая шефът въздъхнал с облекчение:

Ама след още два месеца началникът пак му се развикал:

Отишли — народ колкото за световно, трибуни, камери, знамена. Бай Иван и началникът застанали посред тълпата и речта започнала.
По едно време Байдън се обърнал към микрофона:

Бай Иван веднага се изкачил. Речта свършила, хората разредили, а Бай Иван се върнал при началника — и тогава шефът, който стоял като човек, изведнъж се свлякъл на земята: припадък, суматоха, вода, шамари — едва го свестили.
Като дошъл на себе си, началникът се обърнал към Бай Иван:

Бай Иван го погледнал кротко и казал:

…ама не издържах, когато един японски журналист дойде при мен, посочи трибуната и пита:
„Извинявайте, абе… кой е тоя там горе до Бай Иван?“

Начи, много ме дразнят тия, дето се подиграват на хората с “провизии” в багажника, като отиват към морето. К’во толкова, бе? И аз съм скромен — взел съвсем малко.
Два стека минерална вода — в магазина им водата била “лукс”.
Един стек “наште” сокове — да им е ясно, че няма да им купувам “скъпата мъгла”.
Трийсет и девет консерви русенско варено — по навик, че тия там или не разбират, или правят “по тяхна рецепта”.
Майка ми каза да взема и подправки, та сложих цяла кутия — щото иначе в ресторанта ще ми сипят нещо “със вкус на нищо”.
Четири тенекии сирене — техните били “много леки” за мъжка работа.
И два кашона салфетки и тоалетна хартия — защото каквото и да е — да не ме упрекнат после, че съм “незадоволен”.
В допълнение: промо от “Метро” — вафли, бисквити и кока-кола. По 20 кутии, щото ако тръгнат да ги продават на плажа “на парче любов”, поне да имам за цяла седмица.
Пет буркана лютеница, да си знаят как се прави “лют” вкус, не с думи.
Доматите, краставиците и пиперките — по една щайга, че там всичко било “приблизително същото”.
Исках и сладолед… ама после се сетих за пътя и задръстванията — може да се окаже, че вместо сладолед ще нося история.
Сега се чудя дали да ходя на плажа изобщо, или направо да си остана в колата и в стаята — да си хапвам провизиите, докато те гледат морето… а аз гледам цените.

Наш Славчо и бай Тодор се натрескали здраво и на път за вкъщи Славчо се влачил по паважа, а бай Тодор се държал за оградата като за спасителен пояс.

А Славчо го погледнал и рекъл:

Не виждам никаква смислена причина да не си сипя чаша бърбън. Аз просто съм убеден, че аргументите ми са толкова “прозрачни”, че се наливат сами.