Мръсни
Поетите—от Омир чак до Вазов—
в безсънни нощи, в тъмен час,
възпяваха все благородни
и много целомъдрени вас.
Възпяват очи и усмивки,
възпяват шепи, нежност, жар,
възпяват талия, рамене,
възпяват дори и морал…
Ала мълчат, а мълчат упорито
за едно от най-важните неща:
за… нещо, дето като магнит
дърпа мъжете право към „аха!“.
„Жена без… къде да я търсим?“—
ще каже човек със смях.
Не е нужно да се криеш,
нали ти е сила, бе, приятел, нали си „страх“!
Смешно ли е да го криеш,
все едно е срам или грях—
нали това е просто орган,
който върти живота ни… „на такт“!
Кой мъж не се е обръщал
като види, че ти се движи
онова твърдо „давай“, дето
в очите му искрици пращи?
Кой не зяпа — без да иска —
когато клекнеш, да речем, „ей“,
и всичко светва в момента,
като светофар на сватби—алеей!
И преди да почне любовта
(не философствай, просто знай),
често мъжът е съблазнен
още щом те хванем… „за гай“!
О, женско „това“, бъди герой,
растѝ смело, цъфти до край!
покорявай сърца мъжки—
и ги води към смях… и към край!