Дядо Боже и Дявола си цъкат бира и усукват спагетки горе на небето, та да си гледат какво става долу на земята. А там — Онуфрий, всеотдаен на Господа, отшелник в една пещера. Чист като вода — и грам не мръдва… ама грам!
Дядо Боже, разчувстван, вика на Дявола:
Сключват си баса и на другия ден, точно в най-голямата жега, пред пещерата на Онуфрий се появява чаша с ракия — студена, леко запотена, като за реклама. Онуфрий се прекръства, хваща чашата с треперещи ръце и я обръща на земята.
На следващия ден Дявола става рано и му праща цяла тава с кебапчета и агнешки дробчета — топли, примамливи. Онуфрий обаче не яде: раздава всичко на гладни и просяци.
Ядосан, Дявола на третия ден решава да удари най-силното. Появява се пред пещерата една неприлично красива, неземно нежна и… трудно да се опише — млада жена. Срамежливо, но упорито започва да го “убеждава”. Онуфрий не издържа и… познава греха.
И веднага Дявола хуква при Бога да се похвали. А Господ — смее се до сълзи, едва диша:
Господ се усмихва широко: