Вярвах, че утре ще е по-добро… ама после видях календара—и се оказа, че отново е понеделник.

Вярно ли е, че за да стигнеш до Кавала, трябва да минеш през Драма?!
Ако не—значи просто си заспал на магистралата!

Вярно, че червено с черно винаги си ходят, ама червило с мустак… това вече е криза в идентичността!

ГДБОП пипат в учебниците и търсят „скрито послание“ — понякога слагат буквално повече контрол, отколкото знания.
Една учителка казала: „Спокойно, момчета, това е просто математика… няма конспирации!“
Те гледат задачата и отговарят: „Това не е математика, това е кодиране!“
И така до края на срока вместо интеграли започнали да учат как да обясняват какво значи „Σ“… че иначе ще го класифицират като „подозрителна сума“.

ГЕРБ – „Гастроезофагеална рефлуксна болест“ (реално съществуваща болест) — щом влезе в теб, връща всичко обратно… дори обещанията.

Габриел Гарсия Маркес
И още: Ако Бог ми даде парченце живот…
само за момент да забрави, че съм счупена кукла, и да ми протегне една искрица — тогава няма да си губя времето да обяснявам всичко, което ми се върти в главата. Ще оценявам хората не по обувките им, а по това къде ги стяга съвестта. Ще мечтая много. Ще спя малко — защото едно мигане отнема светлината за цяла седмица. Ще бягам, щом другите вече са свършили с тичането. Ще слушам, щом другите са на режим „говорене“. И ще похапвам с наслада най-големия шоколадов сладолед, сякаш е последното парче рай.
А ако Бог ми даде парченце живот…
ще нарисувам картина — не да я гледат, а да им стане неудобно. С цветове като за „прекрасна катастрофа“, с поезия като за „последна целувка преди утре“, с песни като за „луната дава съвети на вятъра“. Тя ще е серенада, която плаче тихо, но винаги познава адреса.
С моите сълзи ще полея розите — да видят как боли, но и как продължаваш. Ще се смеят бодлите, ще се крият листенцата… и все пак — ще мирише на живот.
И ако Бог ми даде парченце живот…
ще кажа на всички, че винаги съм ги обичал. На мъжете — че са глупаци, ако не искат да се влюбят, само защото са „възрастни“. На старците — че смъртта не идва със годините, а с това кога най-сетне преставаш да слушаш. На децата — ще им дам крила, ама ще им открадна ръцете, за да се научат сами да летят. На жените… ще им призная, че през целия си живот съм се преструвал на камък, но сърцето ми е било най-нежното сдърпано място.
А ако Бог ми даде парченце живот…
ще се обличам съвсем простичко — не защото нямам вкус, а защото нямам време за преструвки. Ще лягам на слънце и ще разголвам не само тялото си, а и онова, дето всички крият като сметки в чекмеджето. И цялата си злоба ще я извадя като стара бележка, ще я сложа на късче лед и ще го оставя на слънцето… докато се изпоти от неудобство и си признае, че е безсилна.
Научих толкова много от вас, хората…
Че всички искате да живеете на върха на планината, без да разбирате, че щастието е по пътя — и че там, между завоите, най-често се случват чудесата. Научих, че когато помагаш, трябва да гледаш отдолу — за да видиш къде точно те чака човекът, а не къде „изглежда“. Научих и друго: че обещанията са най-крехките неща — и потъват в забрава също толкова бързо, колкото млякото, оставено на перваза.
Но всичко ще потъне… когато ме затворите в куфара.
Тогава аз наистина ще започна да умирам — не от липса на въздух, а от скука.
Приятели, не ме мразете за това. Дано не ви тежа като верига. Не ми отговаряйте. Не ми пишете. Не ме търсете.
Искам само да чуете — точно сега — че нещо се променя…
…и че аз, ако някога се върна, няма да съм аз — а ще съм онова парченце живот, което сте пропуснали да поискате на глас.

Габровец никога не пие цяла виагра — той първо я разчупва на три, после ближе по една… и накрая се чудѝ защо другите му завиждат, а той си вдига настроението без да свършва.

Габровец посреща гости и учтиво ги пита:

Гаджето ме заряза заради „лошите ми навици“ — според нея бях прекалено пристрастен към фитнеса. Викам ѝ: „Търпение!“ Метнах се в най-близкия басейн… само че тогава си тръгна, защото вече не можеше да ме следва на повторенията.

Гаджето ми вика, че съм голям късметлия. А аз просто още не съм имал нищо против да се запозная… с нейните родители.

Гаджето ми каза, че съм съсипал рождения му ден. Викам му: „Как така? Аз лично не помня дори кога ми е моят!“ Той само въздъхна: „Точно това и беше проблемът.“

Гаджето поиска да поговорим за нашето бъдеще.
Половин час й обяснявах как ще си купим робот, който ще чисти, ще готви и ще ни носи кафе по график.
Накрая тя въздъхна и каза:

Гардеробът се дели на две: „прибери корема“ и „няма нужда, така или иначе е в гардероба“.

Генетичен парадокс:

Генко се събуди облян в студена пот от кошмар: на всички жени на Земята той им беше братовчед по душа — и всеки ден му казваха едно и също: „Спокойно, Генко… приятели сме! Нищо повече няма да става!“

Генчо взе телефона и отиде на лов! И зайците в гората изведнъж станаха с един повече… ама като известия — всеки път, като му се обади мрежата.

Гид в Скопие:

Главата и коремът са в странна договорка. Притиснеш корема — главоболие. Притиснеш главата — коремът започва да мърмори и да прави драми.

Главата на скиора е изчистена до последния косъм — не само отвън, ами и отвътре: толкова му е „настроен“ вътрешният автопилот, че като падне, веднага се прибира и казва: „Назад по планката!“

Главното в диетата е водата — ако не я пиеш навреме и не следиш часовете, край! Преял си се от… жажда!